Ритсу влезе в трапезарията, където Усаги-сан, Рю, Хайтани, Шинобу и Новаки вече се наслаждаваха на храната си. В устата на Ритсу се появи слюнка, когато беше ударен от внезапен глад, имаше чувството, че не е ял с години и мирисът на храна беше страшно вкусен.
Хайтани първи го забеляза.
- Ритсу! – извика той щастливо, докато не видя превързания му врат и изтича до него притеснено. – Какво се е случило?! – Докосна тила му, докато се взираше в него с любов.
Всички бяха станали от масата и бавно го приближаваха, чудейки се какво е станало.
- Кой те нападна? – попита Шинобу, опитвайки се да избута Хайтани и сам да види раната.
Мияги обясни за отровата в него.
- Вярвам, че това се е случило, защото отровата се опитва всячески да унищожи приемника си, затова накрая е най-силна. Но Ритсу успя да я победи. – Хайтани изглеждаше горд с него.
- Ритсу, как влезе в контакт с тази отрова? – попита Усаги-сан.
Ритсу обясни за Скитника, който случайно хвана Чиаки и се премести с тях в хотела.
- Значи Чиаки също е бил отровен?
Ритсу кимна.
Хайтани нежно наклони главата му на една страна. Разпусна превръзките, за да види белезите около врата му. Очите на всички се разшириха.
- Кой направи това?! – попита Хайтани. Очите му блестяха в червено ядосано.
- Мъжът с тъмносивата коса с очилата – отговори автоматично Ритсу.
Мияги се намръщи.
- Това не ми го каза. – Зачуди се как може мъж да се промъкне в стаята на Ритсу без да бъде забелязан от пазачите. Имаше тренирани убийци, които се бяха били в много войни, нямаше начин никой, Скитник или вампир, да влезе в това място.
Ритсу повдигна рамене.
- Той е илюзия от отровата, никога не съм виждал мъжът преди, и все пак от вчера ме преследва.
Усаги-сан се обърна към Мияги.
- Какво означава това?
Мияги се замисли за секунда.
- Възможно ли е умът да предупреждава Ритсу?
- А, разбирам накъде клониш. – Рю кимна.
Ритсу се намръщи, като си спомни какво каза мъжът по-рано.
- Той каза да го помня, докато не се срещнем лице в лице.
Мияги кимна.
- Човешкият ум е нещо невероятно. Затова се възхищавам на човеците, тяхното подсъзнание знае повече от тях. Твоето те предупреждава за този мъж.
Хайтани го хвана по-силно.
- Не се притеснявай, Ритсу; ще се погрижа да не си сам с този мъж. – Всички кимнаха в съгласие. Това стопли сърцето на Ритсу, тези мъже се запознаха с него едва вчера и все пак бяха готови да направят каквото е необходимо, за да се погрижат да е в безопасност.
Ритсу се усмихна.
Шинобу се намръщи.
- Как така си толкова спокоен за това, Ритсу? – Ако беше на негово място, щеше да откача.
- Не знам. Просто съм шастлив, че съм надалеч от отровата.
- Не е нужно да се притесняваш за това, Шинобу – успокои го Мияги. – Това е последващ ефект от отровата. Тя е като огромна тежест върху Ритсу, така че разбирам защо е толкова щастлив, когато вече я няма.
Рю дойде и докосна врата му.
Ритсу се намръщи, като усети как студен въздух докосва врата му, премахвайки болката. Рю отдръпна ръката си и се усмихна.
- Ето. Като нов си.
Ритсу посегна да докосне врата си и откри, че е напълно излекуван. Изненадан, погледна Рю.
- Благодаря ти.
Рю се усмихна.
- Удоволствието е мое. – Хайтани благодари на баща си и премахна останалите превръзки.
Хайтани заведе Ритсу до масата и всички ги последваха.
- Сигурен ли си, че си добре, Ритсу? – попита Хайтани, все още притеснен.
Ритсу му се усмихна.
- Добре съм. Всъщност никога досега не съм се чувствал толкова добре. – Хайтани се усмихна на ентусиазма му, изглеждаше толкова сладък.
Ентусиазмът на Ритсу придаде на всички усмивки, докато се наслаждаваха заедно на закуската си. Мисаки постави чаши с кръв, които Ритсу и Хатори да изпият. Ритсу нетърпеливо изпи своята, а Хатори предпазливо я гледаше.
Ритсу погледна Новаки.
- Къде е Хироки?
- Хмм? О, днес трябваше да посети Краля. Мисаки го заведе.
- Знаеш ли за какво? – попита Усаги-сан.
Новаки поклати глава.
- Само каза, че е спешно. – Усаги-сан само кимна и се върна към храната си.
- Ритсу, искаш ли все още да излезеш с нас? – Ритсу погледна към Мисаки и Шинобу, които развълнувано подскачаха на местата си.
- Къде?
Мисаки се ухили.
- Това е нашата тайна! – Обърна се към Хатори. – Би ли искал и ти да се присъединиш? – Хатори се поколеба. – Хайде, Хатори! Много ще се забавляваш!
- Добре тогава.
Мисаки заръкопляска развълнувано. Ритсу видя, че Усаги-сан се усмихна на вълнението на Мисаки. Наистина искаше да знае дали Усаги-сан гледа Мисаки само заради брата на Мисаки или защото беше влюбен в Мисаки.
- Там където си мисля ли ще ходите? – попита Рю.
- Да! – каза Мисаки. Искаше да заведе Ритсу и Хатори там, за да може и двамата да се забавляват днес.
- Тогава бройте и мен.
Шинобу се усмихна на Рю.
- Колкото повече, толкова по-добре. – Той се обърна към Мияги. – Ще дойдеш ли?
Мияги поклати глава и целуна челото на Шинобу.
- Някой друг път, само ние двамата. – Шинобу се изчерви.
- И аз ще дойда! – каза Хайтани.
- В такъв случай ще тренираме сега преди да тръгнете, като ви познавам, ше се бавите цяла вечност – каза Новаки. Обърна се към Ритсу. – Ще се присъединиш ли отново към нас, Ритсу?
Ритсу кимна.
- Ами ти, Хатори?
- Да тренирам?
- Ще бъде забавно, Хатори – окуражи го Ритсу.
Хатори се усмихна на Ритсу.
- Добре тогава.
- Хатори
Хатори дишаше тежко, когато седна до Новаки на синия тепих. Неговото каратеги се впиваше в кожата му от потта и косата му беше в очите.
Днес слънцето напълно се беше показало, изпращайки лъчи светлина към ирландското море и земя.
- Ето. – Новаки му подаде чаша с кръв, която той нетърпливо изпи. Мисаки и Шинобу наистина бяха страхотни бойци, помисли си Хатори.
- Справи се много добре. Тренирал ли си преди? – попита го Новаки, докато беше ред на Ритсу да се бие с Мисаки и Шинобу. Призна с възхищение, че Ритсу се справя по-добре от него, като избягваше или хвърляше Мисаки или Шинобу през стаята.
Двамата мъже винаги изглеждаха изненадани, на което Ритсу се ухилваше.
- Преди съм карал уроци по карате. – Но не и такива.
Новаки се усмихна.
- Предостави им добро предизвикателство.
- Не колкото Ритсу в момента.
Новаки кимна.
- Той тренира с нас вчера. – Не беше чудно, че Ритсу вече знаеше какво да прави без инструкциите на Новаки.
Хатори гледаше как Ритсу внезапно изчезна; стреснат огледа стаята.
- Какво се сл...
Ритсу се приземи по гръб, краката му още бяха във въздуха. Премигна няколко пъти, преди да се засмее. Мисаки стоеше над него, усмихвайки се.
- Изненада ме, Ритсу! Това беше страхотно!
Шинобу също се приземи до него.
- За малко да го победиш.
- Това беше невероятно! – изпъшка Ритсу, Мисаки му подаде ръка, за да го вдигне от земята.
- Как направи това? – попита Мисаки.
- Не знам. Просто ми се прииска да се присъединя към вас и предполагам, че инстинктите ми взеха връх.
Хатори гледаше удивено. Първият път, когато видя Ритсу, той беше плах, винаги се криеше зад Такано.
Но сега изглеждаше силен и щастлив.
Сякаш принадлежеше тук.
Новаки се изправи.
- Това е всичко за днес. Ритсу, не забравяй да пиеш преди да тръгнеш. – Ритсу кимна. Новаки се обърна към Хатори. – Ти също трябва да пиеш повече. – Хатори кимна, като се изправи, за да се присъедини към другите.
Усещаше приятна болка в мускулите си, сякаш тялото му жадуваше за това, трябваше да го направи по-рано, ако знаеше, че ще му прочисти ума. Последва останалите към душовете.
Хатори първи приключи с душа си и излезе от доджото, за да си поеме дълбоко дъх. Високопланинският въздух охлади дробовете му, засмя се тихо, някак си наистина щастлив да е навън. С Такано трябваше да внимава да не унищожи нещо със силата си, беше дразнещо, но тук беше свободен.
Когато беше преместен за първи път тук с Мисаки, беше изумен от гледката на Ирландия. Беше чел много истории за магията на Ирландия и сега знаеше, че са вярни. Радваше се да го изживее сега.
Само ако Чиаки беше до мен в момента. Тогава за него щеше да е съвършено.
- Как си Хатори? – попита Шинобу, появявайки се отзад.
- Добре – Хатори спря, замисляйки се. – И не съм сигурен.
Шинобу се усмихна.
- Ако има нещо, за което искаш да говориш, съм тук, ясно?
Хатори кимна. Такано си представяше тези хора по различен начин. Студени безсърдечни копелета? В никакъв случай.
- Знам, че Чиаки най-накрая ме прие... малко. – Въпреки че бяха заедно, сърцето му все още принадлежеше на Хаяте. Знаеше го и го нараняваше.
- Не искай толкова много, Хатори – предупреди Шинобу.
Хатори въздъхна. Точно това правеше. Искаше цялата любов на Чиаки. Не искаше да дели.
- Знай, че Чиаки винаги ще обича Хаяте. Не искай от него да го забрави.
Хатори остана мълчалив.
- Представи си, че си на мястото на Чиаки. Той е започнал живот, в който е нямал друг избор освен да остави Хаяте, за да го защити от себе си и когато най-накрая е можел да се контролира, е разбрал, че са минали много години и Хаяте е умрял.
Би полудял, ако изгубеше Чиаки по този начин.
- Една нощ, когато беше пиян, каза как скоро е разбрал, че Хаяте е вярвал, че е жив и го е търсил с години.
Хатори трепна. Как можеше да се сравянва с това? Хаяте е обичал Чиаки толкова много, че е прекарал остатъка от живота си, търсейки го?
- Мислех, че каза, че не знаеш толкова много за това.
Шинобу се усмихна.
- Не те познавах много добре. – Той повдигна рамене. Хатори разбираше, просто защитаваше Чиаки. – Сега искам да чуя за теб. Как си?
Хатори не беше обръщал внимание на себе си.
- Както казах, чувствам се добре след онази тренировка.
Шинобу кимна.
- Тялото ти създава твърде много енергия през първата ти година, защото преминава през толкова много промени. Твърде много насъбрана енергия причинява раздразнение. Така че е добре за теб да правиш това всеки ден. Нещо друго?
- Сетивата са твърде изострени. Едва успях да се концентрирам.
- Игнорирай ги и скоро ще изчезнат. – Хатори неохотно призна, че е жаден. Шинобу кимна. – Това е, защото вие новородените трябва да пиете поне на всеки два часа. Ще кажа на Мисаки да си почине с нас, за да може с Ритсу да пиете, докато сме тук. И, Хатори, всеки път, когато си жаден, не си премълчавай. Казвай ни.
Хатори кимна.
- Добре.
Шинобу се усмихна.
- Добре, сега ела. Ще ви вземем на теб и Ритсу чаши с кръв преди да тръгнем. – Шинобу поведе Хатори навътре.
- Ритсу
Ритсу се опули на скъпите спортни коли в предния двор, които ги чакаха.
Червен Шевролет Корвет, Ланд Ровър Рейндж Ровър Евок, Ауди Q7, Ламборджини и още много, на които не им знаеше имената, бяха паркирани, за да могат другите да си изберат.
Рю занесе хладилна чанта до багажника на Рейндж Ровъра. Шинобу хвана Хатори и го заведе до Шевролета. Хайтани помаха на Ритсу, като влезе в Аудито, също така носеше голяма чанта. Ритсу се зачуди какво има вътре.
Мисаки го дръпна до Ламборджинито.
- Идваш с мен.
- Можеш да шофираш? – попита невярващо Ритсу.
- Разбира се. – Мисаки се ухили. Отвори вратата, за да може Ритсу да се качи. На Ритсу му харесваше интериорът, черните кожени седалки и технологията.
Мисаки включи двигателя с мъркане, което впечатли Ритсу. Мисаки се ухили.
- Усаги-сан ми я подари за рождения ден.
Виждаше, че Мисаки наистина обичаше тази кола.
- Красива кола е, Мисаки. – Мисаки кимна, като запали колата и първи излезе през портата. Пътуваха през полетата за няколко минути, докато не влязоха в гора.
Ритсу се вгледа навън с удивление, когато навлязоха сред дърветата в планината. Можеше да види как слънцето се опитва да проникне през тях, листата придаваха красив блясък на гората. Видя как един елен мина с малкото си, как преминаваха през малки рекички, и с тях тичаха вълци, преди да изчезнат в гората.
Мисаки го погледна и се засмя на изражението му. Ритсу се беше притиснал в стъклото като малко дете.
Ритсу му се усмихна.
- Невероятно е.
Мисаки кимна.
- Почакай, докато пътуваме по света. Ще останеш безмълвен, Ритсу.
Вече беше само от природата на Ирландия. След още няколко километра спряха на един черен път. Мисаки паркира и излезе.
- Хайде, Ритсу, почти стигнахме.
Останалите паркираха до тях и излязоха. Отидоха до пътечката в гората. Погледна към Мисаки, чудейки се къде отиват. Мисаки само му се усмихна.
Ритсу се намръщи, чувайки вода. Какво беше това? Докато се приближаваха, ставаше по-шумно. Пресякога дървен мост и Ритсу замръзна.
Очите на Ритсу се разшириха, когато видя водопада.
- Стигнахме!
Ритсу гледаше как Хайтани отиде до малка къща на няколко метра и остави чантата. Рю остави хладилната чанта до нея и си свали блузата. Ритсу погледна Хайтани и Шинобу, които направиха същото.
- Ще плуваме? – попита развълнувано Ритсу.
Мисаки се ухили.
- Да!