- Къде е Ритсу? – поиска да знае Таканo със смъртоносен поглед.
Усаги-сан въздъхна, когато портиерът му доведе Такано и Йошино в салона. Чудеше се как Такано е успял да ги доведе толкова бързо. Беше се погрижил да си прикрие следите, когато напусна Токио.
- Не се притеснявай за него. Отиди да седнеш. – Посочи към столовете пред него.
Салонът беше елегантно проектиран за конференции и събития. Кадифени канапета бяха подредени около голяма маса с листове хартия, към която гледаше, голяма камина стоеше настрани, рафтове с документи от древността, а стените бяха покрити с картини, които струваха цели състояния.
Такано и Йошино влязоха в стаята и седнаха.
- Къде са те? – попита Такано.
- Просто излязоха, за да се позабвляват – каза спокойно той, карайки Такано да стисне зъби.
- Къде?
- Ще трябва да почакаш... – Усаги-сан погледна превързания врат на Йошино. Значи и той го беше преживял, беше ли естествено отровата да прави това на края?
- Няма да чакам. Искам да видя Ритсу сега!
Усаги-сан махна с ръка.
- Казах ти, че тъкмо тръгнаха.
- Тогава ми кажи къде, за да ги намеря сам! – Такано стисна юмрук сякаш беше готов да удари някого.
Усаги-сан въздъхна.
- Наистина, Такано, бъди търпелив. Сам ще видиш, че е в добро състояние, подобрил се откакто го видя за последен път.
- Сам ще преценя.
- Как ни намери? – попита любопитно Усаги-сан.
Йошино отговори:
- Хатори ни се обади и каза, че е бил отведен в Ирландия, но не каза къде в Ирландия, така че ни трябваше известно време да ви намерим.
- А, значи това е било. – Отегчен, Усаги-сан се облегна в стола си, като икономът му донесе червено вино за тримата. Такано се беше променил, отбеляза Усаги-сан. Никога не позволяваше емоциите да го водят, никога преди не беше показвал емоции, а сега изглеждаше сякаш е на път да унищожи цялата стая всеки момент.
- Наистина ли са добре? – попита Чиаки.
Усаги-сан се усмихна.
- Перфектен въпрос. Да, добре са. Всъщност се забавляват с останалите.
Такано се намуси.
- Когато се върнат, ще ги отведем от тук.
Усаги-сан го погледна гневно.
- Не, ще останат с нас, докато не сме сигурни, че състоянието им е стабилно.
- Няма начин...
- Такано, достатъчно, вече ти казах по телефона какво е състоянието им. По дяволите, Мияги ми каза, че гладуват. Не знаеш какво правиш.
- И да очаквам внезапно да те е грижа за тях? Последният път искаше да ги убиеш.
Усаги-сан кимна.
- Тогава Мисаки го доведе тук и аз го опознах.
- Защо Мисаки внезапно придоби интерес към Ритсу?
Усаги-сан се облегна назад в стола си.
- Вярвам, че беше от любопитство първоначално, но после започна наистина да харесва Ритсу като приятел. Дори Шинобу харесва него и Хатори. – Усаги-сан видя как Такано все още не е убеден и въздъхна. – Виж, ако искаш сам да видиш, тогава остани. Но знай това, Такано; Ритсу и Хатори няма да си тръгнат, докато новородените ефекти не преминат. Ако отведеш Ритсу или Хатори, ще бъдеш преследван.
Такано стисна зъби.
- Не ме заплашвай, Усами.
- Не бъди глупав, Такано. Ако наистина обичаш Ритсу, позволи му да остане, за негово собствено добро.
Усаги-сан виждаше, че Такано се бори с порива да отговори, вместо това той го погледна гневно.
- Колко време смяташ да задържиш Ритсу?
Усаги-сан поклати разочаровано глава.
- Толкова егоистичен. Не виждаш ли, че Ритсу вече е преживял много? Не забравяй, че почувствах всичките му страхове и болка и този мъж е преживял повече от всеки от нас. Нуждае се от пространство или ще го изгубиш завинаги.
- Защо имам усещането, че Такано няма да ни послуша?
Усаги-сан се обърна към вратата и видя, че Мияги спокойно влиза.
Мияги погледна Такано.
- Твоят Ритсу постоянно шокира, той страда от депресия, странни промени в настроенията и тежко чувство за загуба. – Мияги седна до тях. – И всички тези симптоми могат да доведат до самоубийство.
Такано трепна. Усаги-сан видя ка Такано пребледня. Не знаеше как го прави Ритсу, но той оцеляваше с ината си. Такано трябваше да разбере, че за да го спасят, трябваше да не го натоварват.
- Дай ни шанс, Такано. Знам, че ни нямаш доверие, но ние заобичахме Ритсу. Искаме да живее.
Такано остана тих, докато поемаше информацията.
- Тогава какво е лечението?
- Ритсу
Мисаки поведе Хатори и Ритсу нагоре към водопада. Камъните бяха хлъзгави от водата до тях и Ритсу се подхлъзна на няколко пъти. За щастие Мисаки беше зад него и го хващаше преди да падне надолу.
По-рано Хайтани беше отворил огромната чанта, която носеше и извади шорти до коленете. Всички се преоблякоха в тях, беше по-добре за движение от дългите им дънки.
Ритсу погледна надолу и видя, че са много нависоко. Хайтани му се усмихна успокоително. Те бяха търпеливи с тях, докато с Хатори се качваха бавно и внимателно. Шинобу вече беше на върха, гледайки как се катерят. Ритсу се чудеше как катерачите правеха това; беше достатъчно трудно да намери камък, за който да се хване без той да се измъкне.
Най-накрая, сякаше след часове, те стигнаха върха. Ритсу беше изумен от гледката. Можеше да види гората на километри, както и океана.
- Хайде, Ритсу, стига си мечтал. – Мисаки го върна в настоящето и той гледаше с широко отворени очи как Хайтани скочи от ръба и се приземи с голям плясък. – Твой ред е, Ритсу. – Мисаки се ухили.
- А, по-късно... – Нямаше начин да скочи оттам! Мислеше, че има нещо горе, което искаха да му покажат.
- Хайде, Ритсу, не бъди пъзльо! – извика Рю. Той чакаше на дъното, плувайки около краищата.
- Просто свий ръце и крака, когато удариш дъното и всичко ще е наред. Наистина е забавно. – Мисаки застана зад него.
- Не знам, Мисаки. – Ритсу погледна през ръба. Толкова високо!
- Готов ли си? Приготви се, давай! – изброи Мисаки много бързо, като повдигна Ритсу и го хвърли през ръба. Цялото му тяло се напрегна, докато падаше надолу, прибра ръцете и краката си както каза Мисаки и се гмурна във водата.
Водата атакува сетивата му, като тялото му се забави. Отвори очи и удивено видя, че далеч не е на дъното на водопада, имаше още няколко метра надолу. Видя риби в различни цветове, които плуваха около него и хиляди растения с различни цветове около него. Имаше розова морска анемония, странна комбинация между бебешкосин и червен корал, жълта гъба и толкова много други. Ритсу видя как яркозелена риба дойде при него, преди да изплува нагоре, напомняйки му, че скоро ще му трябва въздух.
Ритсу изплува със смях.
Мисаки и Шинобу се приземиха до него с голям плясък. Ритсу погледна към Хатори.
- Ела, Хатори! – извика Ритсу. Хатори се ухили. Отстъпи на няколко метра и изтича през ръба. Ритсу извика игриво, когато Хатори падна близо до него.
Ритсу се ухили, като се плискаха. Ритсу се опита да избяга, но беше хванат отзад от Хайтани.
- Задръж си дъха – каза той.
Ритсу го направи и Хайтани го повлече надолу. Под водата Хайтани го пусна и посочи към краката на Мисаки и Шинобу. Ритсу кимна, знаейки какво иска да направи. Те доплуваха до краката и Хайтани вдигна пръсти. Едно, две, три!
С цялата си сила, той грабна краката на Мисаки и дръпна надолу, като Хайтани дръпна Шинобу.
Хайтани и Ритсу изплуваха и се отдалечиха, когато те се опитаха да си отмъстят.
Рю стоеше настрани, наслаждавайки се на водата и наблюдавайки ги ухилено.
~ Часове по-късно...
Ритсу излезе от водата, за да вземе чаша с кръв. Бузите го боляха от твърде многото усмихване. Погледна назад и видя как Мисаки прави номера, като скачаше от върха.
Ритсу отвори хладилната чанта и изпи две чаши с кръв. Докато се връщаше, Рю му направи знак да се присъедини към него, той си почиваше на ръба на водопада, гледащ как всички си играят.
Ритсу седна до Рю.
- Трябва да ти благодаря, Ритсу.
Ритсу погледна Рю с объркано намръщване.
Рю се усмихна.
- Не съм виждал синът ми да се забавлява толкова много преди.
Ритсу се изчерви.
- Нищо не съм направил всъщност.
Рю поклати глава.
- Откато навлезе в живота му, той се усмихва повече откакто когато беше дете. Така че ти благодаря. - Ритсу се изчерви като домат. – Знаеш ли... чудя се как изглеждат усмивките на Масамуне.
Изненадан, Ритсу погледна Рю въпросително.
- Масамуне никога не се е усмихвал. Е, не и доколкото аз знам. Винаги беше сам и се скиташе насам-натам. – Той погледна към Хайтани, докато се бореше с Хатори, който изненадващо печелеше. – С Хайтани не си говорят. Мразят се от деца. Исках да се разбират, но нищо от това, което опитвах, не се получаваше. Не присъствах много в живота им заради работата, а и майките им не бяха там.
Ритсу се намръщи.
- Майки? – поита той несигурно.
Рю кимна.
- Хайтани беше роден от съпругата ми, а Масамуне от любовницата ми.
- О! Р-Разбирам... – Не беше сигурен как да реагира на това.
Рю се ухили.
- Ожених се за жена ми с уреден брак, но не я обичах. Бях влюбен в любовницата си. Масамуне е по-голям от Хайтани.
- Ъм, защо фамилиите им са различни? – Винаги се беше чудел, тъй като фамилията на Рю беше Хайтани.
- Дадох на Масамуне фамилията на майка му.
Ритсу погледна Хайтани.
- Защо се мразят? – Би трябвало да са благодарни, че се имат. Ритсу много би се радвал, ако имаше брат или сестра.
- Съпругата ми наля някои гадни неща в главата на Хайтани и... ами, на практика го накара да мрази полубрат си.
Може би би могъл да направи нещо? Не му харесваше мисълта да се карат; би трябвало да се опитат да се разберат.
- Ето защо бих се радвал, ако избереш сина ми Хайтани.
Ритсу премигна към него. Почакай, какво?
- Изглежда се е влюбил в теб – отбеляза Рю.
- А, не, той е само приятел.
Рю го погледна развеселено.
- И все пак вече те е целунал.
Ритсу се изчерви още повече.
- Не, това беше... – Хайтани беше неговият вълк, този, който го успокояваше, когато се нуждаеше от това най-много. За него беше само приятел и Хайтани само показваше привързаност... Нали?
- Предлагам да избереш Хайтани. Разбираш ли, Масамуне има дълг към хората си да има син за следващия наследник. – Ритсу трепна. – Хайтани няма подобни задължения, така че защо не го избереш?
Защото не го обичам!
Ритсу премигна. Почакай... Какво?! Това означаваше ли, че е влюбен...
- Моля те, помисли си. – Извика на останлите. – Хей, става късно; време е да се прибираме.
Ритсу вдигна поглед и изненадано видя, че слънцето вече залязва. Усети сякаш е минал само час, искаше му се този ден да не свършва.
Хайтани дойде при него.
- Да влизаме, Ритсу. Трепериш.
- А, да, разбира се.
Хайтани се намръщи. Защо изглеждаше толкова несигурен?
Те последваха Рю в малката къща, за да могат да се изсушат и преоблекат. На Ритсу малката къща му харесваше. Холът беше достатъчно голям за десет човека; една малка масичка беше обградена от възглавници, за да може да се сяда.
Хайтани дойде подготвен с много кърпи и чисти дрехи. Хайтани вадеше случайни блузи и дънки и ги подаваше на всеки. Ритсу се засмя, когато неговите бяха твърде големи. Блузата му приличаше на нощница.
- Извинявай, взех само големи, така че се примири – ухили се Хайтани.
- Защо имам усещането, че това си го направил нарочно, Хайтани? – попита Рю.
Хайтани се ухили на баща си, което накара Рю да премигне.
Ритсу гледаше това. Рю изглеждаше изненадан, че Хайтани си играе с него. Наистина ли това беше толкова неприсъщо за Хайтани? Сърцето го болеше за него и Такано. Те заслужаваха щастие.
- Да тръгваме! Почти е време за вечеря!
Всички извикаха, докато тичаха през вратата.
~ По-късно
Влязоха в къщата със смях.
- Побързай и се преоблечи, Ритсу. Вечерята ще бъде сервирана след няколко минути, - каза Мисаки. Всички му помахаха, отивайки към собствените си стаи, за да си сменят дрехите.
Ритсу кимна и изтича към стаята си. Нямаше търпение отново да вечеря с всички, да бъде с тях му напомняше какво би било едно семейство. Нямаше възможност да се наслаждава много с приемното си семейство по този начин; те винаги бяха заети с работа. Развълнувано се питаше какво ли ще донесе утрешният ден.
Влезе в стаята и веднага отиде към гардероба си. Обу си дънки и тъкмо закопчаваше ризата си на излизане, готов отново да излезе през вратата.
- Изглежда се забавляваш.
Ритсу замръзна.
Бавно се обърна към леглото и видя, че Такано се е облегнал на таблата на леглото с кръстосани ръце.
Сърцето му спря.
- Такано-сан?