- Оний-чан!
- А, Мисаки! – Мисаки прегърна Такахиро силно. Усаги-сан се усмихна на това колко щастлив беше Мисаки в този момент, не искаше и един ден Мисаки да е тъжен. Каквото и да трябваше да направи, каквото му беше по силите, щеше да се погрижи Мисаки да се усмихва всеки ден.
- Мина толкова време, оний-чан. – Мисаки се отдръпна, за да разгледа брат си. Изглеждаше по същия начин, и една черта не се беше променила за петдесет години.
Такахиро кимна.
- Пораснал си; вече почти стигаш Усаги-сан. – Мисаки се ухили.
- Такахиро, хубаво е да те видя отново. – Усаги-сан се приближи.
- Усаги-сан, мина доста време. – Той стисна ръката на Такахиро, като Мисаки стоеше отстрани. Завиждаше на брат си. Можеше да докосва Усаги-сан лесно, докато той се страхуваше, че Усаги-сан ще разбере, че е влюбен в него.
- Мисаки, хубаво е да те видя отново. – Мисаки се обърна към гласа и видя Ижуин-сенсай и една жена до вратата.
- Ижуин-сенсай! – Лицето на Мисаки веднага светна, когато отиде към него. Поклони се на жената, която върна поклона, и погледна Ижуин-сенсай.
Усаги-сан го погледна гневно.
- Хубаво е да те видя – каза Мисаки. Ижуин-сенсай се усмихна, като потупа Мисаки по главата.
Усаги-сан стисна зъби, като се опита да стои неподвижно. Мъжът стваше по-досаден с всеки изминал ден; когато имаше Мисаки само за себе си, щеше да се погрижи да изгони това копеле. Ижуин-сенсай му се усмихна самодоволно, сякаш можеше да му прочете мислите.
Жената отиде до Такахиро. Мисаки се намръщи, коя беше тя? Приятелка на брат му ли беше? Вероятно колежка?
- Нека продължим този разговор в приемната – предложи Усаги-сан, връщайки вниманието на Мисаки обратно върху тях.
Такахиро кимна. Те отидоха в другата стая. Мисаки последва Ижуин-сенсай като кученце, попивайки всички приключения, на които е бил Ижуин-сенсай през последните няколко години.
Усаги-сан винаги мразеше колко са близки и Ижуин знаеше това. Той взе ръката на Мисаки, за да седне до него.
Усаги-сан го погледна гневно. Как смееше да докосва това, което е негово!
Такахиро седна с жената, докато Усаги-сан седеше на любовното кресло.
- Ами, първо бих искал да представя Каживара Манами, заедно сме от няколко години.
Мисаки замръзна. Брат му излизаше с някого?! Кога?! Защо той не знаеше?
Мисаки погледна бързо Усаги-сан, за да види как той ще приеме новините.
Усаги-сан се усмихна.
- Значи това е жената, за която си ми разказвал? Красива е. – Такахиро се усмихна гордо.
Манами се усмихна.
- Благодаря ти.
Усаги-сан знаеше? Мисаки го погледна по-внимателно. Изобщо не изглеждаше натъжен от новините! Защо?
- И преди една седмица я помолих да се омъжи за мен.
Мисаки си пое рязко въздух.
Оний-чан... щеше да се жени?
Трескаво, той погледна Усаги-сан, който само изглеждаше изненадан.
Без мъка.
Или тъга.
Само изненадан.
Усаги-сан се усмихна.
- Поздравления! – Той стана, за да му стисне ръката отново.
Усаги-сан... не си ли разстроен от това? Не си ли тъжен? Беше обичал Такахиро с години и сега Такахиро се женеше, а той беше добре?
Какво чувстваше в момента? Мисаки искаше да знае, трябваше да знае и се чудеше как може да успокои Усаги-сан.
Усаги-сан погледна Мисаки и се намръщи на това колко нещастен изглеждаше.
- Мисаки?
Мисаки премигна.
- А, поздравления, оний-чан! – Той си залепи усмивка на лицето, когато вътрешно му се искаше да плаче за неговия Усаги-сан. За какво си мислеше в момента?
- Сигурен ли си, че си добре, Мисаки? – Усаги-сан стана, за да клекне до Мисаки, пренебрегвайки Ижуин.
Мисаки подскочи. Усаги-сан беше точно до него. Само на милиметри от лицето му.
Никога не е бил толкова близо до Усаги-сан и сърцето му биеше неконтролируемо.
- Добре... съм. – Издиша той. Не можеше да отклони очите си от тези на Усаги-сан. Толкова красиво виолетово.
- Какво не е наред, Мисаки? – Разтревоженият глас на Такахиро ги извади от магията.
- Добре съм! – Той скочи от мястото си, избягвайки Усаги-сан, и излезе. – Ще извикам всички за вечеря! – Погледна Манами и се усмихна широко. – Радвам се, че ще се присъединиш към семейството! Ще извикам всички за вечеря, за да могат да чуят добрите новини!
Мисаки избяга, първите сълзи започнаха да капят.
Какво изпитваше Усаги-сан?!
- Ритсу
Такано прекъсна целувката. Изглеждаше сякаш го изтезават, виждайки сълзите на Ритсу, докато ги бършеше с палеца си.
- Не са те наранили, нали? Кажи ми, Ритсу.
Ритсу поклати глава, чувствайки се малко по-добре.
- Добре съм, Масамуне.
Очите на Такано потъмняха.
- Никога не ме наричай Такано отново. – Придърпа Ритсу в прегръдка. – Имам усещането, че поставяш стена между нас.
- Но ти каза отсега нататък да те наричам така! – оспори Ритсу, просълзявайки се отново. Зарови лицето си във врата на Такано и вдиша мириса му, беше му липсвал.
- Само за партито, не е прилично някой да се обръща към другиго на малко име на обществено място.
Ритсу се намръщи и се отдръпна от Такано.
- Тогава защо се държеше толкова студено с мен онази вечер?
Сега Такано се намръщи.
- Ти... – Такано погледна Ритсу. Той беше изтезаван онази вечер, защото Ритсу на практика заби ноктите си в него; не можеше да погледне Ритсу от страх, че ще го уплаши още повече, настоявайки винаги да е до него. – Нищо. – Той се наведе, държейки Ритсу за кръста.
Ритсу го спря. Такано не го поглеждаше; не искаше отново да бъде държан на разстояние.
- Кажи ми... ти... уморен ли си от мен? – Искаше да знае вече. Искаше да знае, за да може да планира какво ще прави, когато е сам. Можеше да живее тук с Мисаки, но не искаше да го притеснява. Можеше да си намери работа някъде...
Такано вдигна поглед рязко.
- Никога! Как, по дяволите, стигна до това заключение?!
- Тогава защо ме игнорираше! – извика Ритсу.
- Не ме ли мразиш?!
Ритсу премигна.
- Какво? Никога не съм те мразил!
- Тогава защо ме душеше онази вечер?
Ритсу изглеждаше стреснат.
- Душал съм те? Кога?
Такано премигна.
- Не си спомняш... – Ритсу поклати глава. – Когато ти казвах завинаги да останеш с мен, когато те помолих да ми довериш живота си, ти извика „не" и заби ноктите си във врата ми.
Ритсу се поколеба.
- Имаш предвид... когато мъжът заби нож в гърлото ти? – Гласът му потрепери при споменаването на спомена, уплаши го до смърт да гледа как Такано умира пред очите му, дори и да беше илюзия.
Такано замръзна.
- Нож?
Ритсу извърна поглед.
- Беше заради илюзията. Мъжът заби нож в гърлото ти и аз се опитах да го извадя, но тогава илюзията изчезна... Бях толкова уплашен. – Нови сълзи паднаха от очите му.
- Ритсу... – Ръцете на Такано се вдигнаха, за да обхванат бузите му.
- И внезапно теб те нямаше! Нямаше те и аз бях сам и изплашен...
Такано се прокле. Усаги-сан беше прав; не знаеше какво прави. Как можеше да е толкова глупав?! Как, мамка му, можеше да забрави, че Ритсу страда от отровата.
- Съжалявам, Ритсу. Не плачи повече.
Такано се обърна, за да притисне Ритсу срещу леглото. Трябваше да обясни, искаше да се извинява отново и отново.
Какво правя, по дяволите? Само му причинявам още мъка. Какво не ми е наред? Предполага се да се грижа за него. Не... не това...
- Не плачи, Ритсу- - Такано чу как вратата се отваря.
- Ритсу! Ел-, - Мисаки замръзна, когато видя, че Ритсу плаче, а Такано го държи на леглото. През него премина гняв. Нямаше да позволи на Такано да им отнеме Ритсу. – Махни се от него! – Мисаки нападна Такано.
- Мисаки, почакай! – Мисаки го пренебрегна.
Такано се изправи да го посрещне, но Мисаки изчезна. Ритсу извика, когато Мисаки внезапно се появи до него. Мисаки го хвана за ръката и го заведе в друга стая, където Хайтани и Рю пиеха чай. И двамата мъже се обърнаха към тях шокирано.
- Мисаки? Ритсу? – Хайтани им видя лицата и изтича до тях.
- Такано е тук – изръмжа Мисаки, пускайки Ритсу.
Хайтани изсъска и погледна разплаканото лице на Ритсу.
- Нарани ли те?
Ритсу поклати глава.
- Не, той...
- Ще се върна при него, искаш ли да дойдеш? – попита Мисаки Хайтани.
Хайтани отвори уста да приеме, но Рю го спря.
- Остани с Ритсу, аз ще отида.
- Но...
- В момента Ритсу се нуждае от теб, Хайтани, отиди да го успокоиш. – Хайтани въздъхна, но кимна.
- Мисаки, да вървим. – Мисаки кимна и се премести, взимайки Рю със себе си.
- Ритсу... – Хайтани го обгърна с ръцете си.
- Трябва да ги спрем! – Ритсу се мъчеше да стигне до вратата, но Хайтани го държеше здраво.
Хайтани се намръщи.
- Няма начин да те заведа при онова копеле. – Лесно дръпна Ритсу към масата.
- Хайтани, моля те, той не ме е наранил, аз...
- Не те е наранил? Тогава защо плачеш? Трябва да те е наранил! Той се интересува само от себе си. – Сложи Ритсу да седне на стола и коленичи пред него.
- Това не е вярно!
- Не?! Знам със сигурност, че не те обича, Ритсу...
Ритсу започваше да се дразни от това, ами ако Мисаки без да иска нарани Такано? Да е далеч от Такано отново го убиваше!
- Не ми пука!
- Не ти пука? Той ще те унищожи. Как някой може да обича такъв звяр?
Това не беше вярно, беше видял колко мил и любящ е Такано. Всичко, което Хайтани каза не можеше да е вярно.
- Хайтани... – Ритсу се опита да го вразуми, но Хайтани продължи:
- Той е студен и безчувствен, злобен и егоистичен. Как може някой да обича нещо подоб...
- Аз го обичам!
Хайтани замръзна.