Такано стисна зъби, тъй като беше принуден да седи на място и не можеше да помръдне и мускул. Забеляза, че Усаги-сан също се принуждава да седи мирно. Да се противопостави на Краля само щеше да усложни нещата за Мисаки и той добре го знаеше.
Мияги изглеждаше сякаш се опитва да измисли план, но засега всички преговори с Краля не се чуваха. Хайтани беше зловещо мълчалив; Такано си мислеше, че би се борил за живота на Ритсу, а не да остави Краля да го убие.
- Такано, какво те накара да превърнеш човека във вампир? – попита Суо, любопитен.
- Той умираше – отговори Такано. Суо го погледна с празни очи, докато си пиеше чая.
- Тогава е трябвало да го оставиш да умре, сега ще страда още повече като новороден.
- Ако мога – проговори Мияги. – Състоянието му се подобряваше и може да оцелее...
- Мияги, това каза и за последния новороден, който имахме. Не приключи много добре.
- Защо не дадеш възможност на Ритсу? – оспори Такано.
Суо погледна Такано.
- Ритсу, така ли? Свещеник от Токио, сирак, родителите му са умряли в автомобилна катастрофа, само той е оцелял. Осиновен от собствениците на църквата, посещавал е университет с удивителни оценки и искал да работи в издателския бизнес, имал е невероятно бъдеще пред себе си. Само ако не беше влязъл в живота му, за да объркаш всичко.
Такано трепна, но оспори:
- Един новороден го пресуши; така или иначе нямаше да оцелее.
- И затова реши да го замъкнеш в ада? – Суо се обърна към Мияги. – Когато пристигнахме, ми каза, че е в ужасно състояние, умът му е пречупен и че умира от глад. Изненанан съм, че вече не е полудял. – Суо се обърна към Такано. – Мислиш, че съм жестоко копеле, но истината е, че ще го спася, преживял е достатъчно, видял е достатъчно, хората не трябва да стават вампири, Такано, дори и да се оправи, ще премине през толкова много в този живот. Вече не искам този експеримент да продължава. Всички новородени трябва да бъдат убити на място.
- Значи без милост? – изрепчи се Такано.
- Защо ти пука, Такано? Убиваше новородени с лекота, а сега ти пука за един? Егоист си.
Заля го срам. Беше вярно, на Такано не му пукаше за новородените и си спомняше как Ритсу го умоляваше да намери начин да ги спаси, но засега не беше направил нищо.
- Сега истинската причина да го превърнеш?
Такано изръмжа.
- Обичам го.
Суо поклати глава.
- Каква жалка причина. Ако го обичаше, нямаше да го доведеш в тъмнината.
Тогава Шинобу влезе в стаята и замръзна.
Суо погледна Шинобу.
- Шинобу, къде са Мисаки и Ритсу?
Шинобу се напрегна.
Такано се молеше Шинобу да си държи устата затворена. Трябваше да намери как да се измъкне и сам да открие Ритсу.
- Добре тогава. – Суо повдигна ръка към Шинобу, от дланта му струеше бяла светлина.
- Спри! – Мияги стана и погледна Шинобу. – Шинобу, кажи му.
- Но... – Уплашеният поглед на Шинобу срещна отчаяния на Мияги.
- Сега!
Шинобу трепна.
- Отидоха в Дъблин.
Такано се забори още по-силно срещу невидимата преграда. Не винеше Мияги за това; и той щеше да направи същото. Светлината, която държеше тялото му беше болезнена, като малки ножове, които го пробождаха отново и отново. Само отчаянието му да намери Ритсу го крепеше.
Суо кимна и извади айфона си.
- Рюки, в Дъблин са.
Вратите се отвориха и Рюки и Такеши внесоха Юкина, който беше в безсъзнание и борещия се Киса.
- Още дори не сме тръгнали. – Рюки изключи телефона си и занесе Юкина до един празен стол.
Суо се намръщи.
- Тогава това е човекът?
Уплашените очи на Киса продължаваха да се обръщат към припадналия Юкина.
- Киса Шоута, нали?
Киса погледна към него.
- Д-да.
Суо погледна бодигардовете и пусна всички без един. Такано гледаше как дълга редица вампири напускат стаята. На Рюки и Такеши каза:
- Отидете да намерите Мисаки и Ритсу, в Дъблин са.
- Ясно – каза Такеши. И двамата мъже излязоха през вратата.
Суо погледна обратно към Киса.
- Не се притеснявай. Ще се прибереш вкъщи и няма да казваш нищо за това. Ако го направиш, ще разбера и ще убия Юкина Коу. – Киса се напрегна. – Разбираш ли?
Треперейки, Киса погледна към Юкина.
- Д-да.
Суо направи знак на пазача да го върне в Токио, а Киса не снемаше поглед от Юкина, докато вратите не се затвориха.
Такано се радваше, че не беше нужно Киса да умира, но трябваше да се махне от тук!
Минаха няколко часа в напрегната тишина. Усаги-сан беше станал и ходеше из стаята, чакайки някакви новини за Мисаки. Баща му го гледаше с тревога, болката се беше усилила, докато не започна да се поти и да сумти в опитите си да не извика от раздразнение.
Такахиро, заедно с Ижуин-сенсай, изглеждаха изплашени за Мисаки. Бяха минали часове, а не знаеха нищо от Рюки и Такеши.
Такано извика, не можейки да понася болката повече.
- Ваше Височество! – извика Рю.
Суо изглеждаше отегчен.
- Това е наказанието му, Рю. Не се намесвай.
Лицето на Рю пребледня, докато Такано се гърчеше от болка.
Най-накрая телефонът на Суо иззвъня. Всички се напрегнаха, чакайки Суо да вдигне.
- Рюки – отговори Суо.
- Имаме проблем!
Такано си пое въздух.
НЕ!
Сън
Една нощ сънувах, че вървя по плажа с Господ. Много сцени от живота ми блестяха по небето. Във всяка сцена забелязах стъпки в пясъка. Понякога имаше два чифта стъпки, друг път беше само един.
Това ме притесняваше, защото забелязах, че по време на лошите моменти в живота ми, когато страдах, бях тъжен или победен, виждах само един чифт стъпки, така че казах на Господ:
- Обеща ми, Господи, че ако те следвам, винаги ще вървиш с мен. Но забелязах, че когато ми е било трудно, има само един чифт стъпки в пясъка. Защо, когато най-много се нуждаех от теб, ти не си бил до мен?
Плаши ме, че... Нямаше отговор на вика ми.
Чаках с часове на чуя гласа му.
Но той нищо не каза. Бях оставен на онзи плаж, тъмнината падаше. Бях уплашен, тъмнината канеше злото.
Нямаше кой да ме спаси.
Нямаше кой да ми помогне.
Бях сам.
Ритсу се събуди от съня и виждаше само тъмнина.
Не виждаше нищо.
Можеше да усети, че седи завързан за стол.
Къде беше?
Къде беше Мисаки?
- А, буден си.
Ритсу се огледа трескаво. Нищо не можеше да види.
Ритсу си пое въздух.
Нещо студено беше опряно в стомаха му.
Ритсу изкрещя.
Беше острие, което прониза плътта му.
- Подай ми друго.
Още едно острие в плътта му.
- Спрете! Моля ви! – умоляваше ги Ритсу, но те продължиха.
Ритсу можеше да чуе самодоволната усмивка в гласа му, когато каза:
- Изглежда твоят бог те е изоставил, скъпи свещенико.
Ритсу изкрещя.
Не! Защо? Винаги беше имал вяра, винаги беше следвал бога си, защо когато се нуждаеше най-много от него, той го остави на такова зло?
- Искам да унищожа ума ти – каза гласът в тъмнината.
Ритсу изтърпя много агония, докато не припадна от загубата на кръв.