Вече има смисъл
Стъпка… Още една… Ставаше все по-трудно да слагам единия крак пред другия… Едната ми ръка притискаше корема, а с другата се подпирах по стволовете на дърветата, за да не се срутя… Но… Изведнъж всичко стана тъмно около мен и аз, останал без сили, се отпуснах на земята…
Толкова тихо… Толкова тихо беше, че можех да чуя всеки удар на сърцето си - болезнени, остри удари, разтърсващи цялото ми тяло. Почти не можех да дишам вече… Гърдите ми бяха парализирани и не ми позволяваха да си поема дъх… А всеки следващ можеше да е последния…
Защото аз умирах…
Усещах как кръвта изтича от тялото ми през голямата рана в корема и знаех, че багри земята покрай мен в червено. Не ме болеше… вече не… Болката отдавна си беше отишла. На нейно място имаше само тишина... А започваше да става все по-тъмно около мен, все по-студено… Тялото ми потръпна, но отново без болка.
Не ме беше страх. Изпитвах някакво извратено удоволствие и удовлетворение от факта, че умирам. Просто всичко щеше да свърши… Нямаше нищо, заради което да живея. Всички хора, които ценях и обичах, вече си бяха отишли. Бях сам… Сега вече нямаше да съм сам, а да бъда един от многото, загинали в битка за Коноха… за хората на Коноха. А бях толкова близо до дома вече, че само някой да погледне от стените и щяха да ме видят… „Нелепа смърт пред стените на Замъка." – помислих си с ирония…
И тогава ме жегна една мисъл… Спомних си едно обещание, което дадох преди да тръгна… едни зелени очи, гледащи ме нежно и болезнено, един глас, който настойчиво ме молеше да се върна жив. Побъркващо… Побъркваща вина, която нямаше място в такъв момент и все пак се надигна в почти бездиханните ми гърди. Ако можех да се усмихна, щях да го направя. Как щях да се върна? Бях си у дома, а не можех… Не можех…
-Какаши! - Чух, че някой ме вика и напрегнах цялата си воля, за да отворя очи. – Какаши!!!
-Ти…? – Прошепнах едва.
-Да не си посмял да умреш! – Развика се тя насреща ми, вкопчвайки се диво в блузата на гърдите ми. – Да не си посмял!
Почувствах налудничавия пламък в очите й… и страха в гласа й… Исках да й кажа нещо, но думите се загубиха в мъглата, с която бяха притъпени всичките ми сетива и мисълта ми.
-Защо ме оставяш?! – Изкрещя отчаяно. – Нали ми обеща, че ще се върнеш?!
Да, така беше… Казах й, че ще се върна, защото тя настояваше да говори нещо с мен. Каза ми, че е нещо важно за нея… Тогава се бях отнесъл малко лекомислено и твърде самоуверено…
-Каза да не се тревожа! Помниш ли!?
Леко притворих очи… Знаех, че крещи, а започвах да не я чувам. Беше толкова странно, защото исках да я чуя, но сякаш нямах сили и мъглата ме завличаше все по-дълбоко.
-Защо не изчака поне да ти кажа… - Продължи тя почти истерично и ме удари в гърдите, връщайки ме с една крачка към живота… И изведнъж замлъкна. - …че значиш толкова много за мен… Че сега вече за мен няма смисъл да живея? – Прошепна тихо и зарови лице във врата ми.
Макар да нямах сили да се удивя, аз усетих парещото жегване ясно върху почти спрялото ми сърце. Нима бях важен за някого? За нея? Кога станах важен за нея и защо аз? И защо не бях забелязал? Толкова ли не виждах около себе си, че не бях видял с каква нежност блестят очите й…? Сега си спомних всички онези малки мигове, когато ръцете ни се докосваха, звънкия й смях, милите й усмивки… страха й, когато тръгвах нанякъде… Защо чак сега?
Усетих как тя се надига и отделя от мен, защото загубих топлината на тялото й, което вече не се притискаше така отчаяно в моето. Усетих как пръстите й… Малките, тънки и треперещи пръсти, как внимателно и предпазливо свалят маската от лицето ми. Не можех да се противопоставя… и търсейки протест в себе си, не намерих такъв… Та аз исках точно тя да свали маската ми… Май го исках от дълго време, но така и не намерих време да обърна внимание на собствените си желания… Или пък се страхувах, че ако имам нещо толкова ценно, което да ме очаква, няма да искам да тръгна… или ще стана невнимателен и няма да се върна…?
-Толкова исках да ти дам това, когато се върнеш… - Изшепна тя през сълзи, връщайки ме отчасти в настоящето. Наведе се и прилепи нежно устните си към моите.
И макар да бяха безкръвни и побелели, защото почти не бе останала кръв в тялото ми, аз все пак я усетих – пареща, трепереща… Копнеж… Тя искаше да бъде с мен толкова много, че аз… Реших, че трябва да се боря и… поех дъх. Сакура живееше заради мен от дълго време… Най-малкото, което можех да направя бе да оцелея, за да й кажа: „Благодаря!"… Вече имаше смисъл…
