2: Пис Пис
- Само това ли може великият Хари Потър? Нищо чудно, че Волдеморт все още е жив!
Хари се обърна на земята, усещайки как праха полепва по потното му тяло и пълни ноздрите му, смесва се с кръвта стичаща се по брадичката му и покрива оголените му зъби. Ако можеше, би пратил копелето, което му се подиграваше, в гроба, но за съжаление отровният му поглед само го разсмиваше.
Всичко по Хари болеше. Чувството , че не бе останал и квадратен сантиметър от тялото му, който да не е посинен, порязан или чисто и просто да боли без видима причина, му беше неотлъчен спътник последните два месеца, но това по никакъв начин не означаваше, че той беше свикнал с него. А и не искаше да свиква с него. Не, единственото, което Хари искаше беше да пребие кучият син, които му се подсмихваше от високо, до смърт – една бавна и мъчителна смърт за предпочитане.
Усещайки злобата в гърдте си той забрави за болката, забрави за унижението и със светкавично движение изпрати крака си към коляното на обекта на омразата вдъхнала му нови сили.
Кракът му премина през празно пространство, но Хари не си даде пауза и изпозва увличането, за да се изправи на крака. Не за дълго.
Десет секунди по-късно усети вкуса на прахта в устата си докато носът му щурна с ярко-чевена кръв.
По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! Копеле!
- Хм, това беше малко по-добре, но...нееее. Всъщност беше отвратително – мъжът натисна по-силно с коляно в гърба му и Хари изсъска от болка, когато ръката му бе изкривена още малко, почти до счупване – Струва ми се, че все оше не си достатъчно концентриран.
Изведнъж тежестта изчезна и той прибра ръката си към тялото по рефлекс – все едно да се защити от вече причинената болка.
- Мисля, че няколко часа под водопада последвани от малко нощни тренировки ще ти помогнат да се концентрираш. Ти как мислиш? - , но дори докато казваше това мъжът се отделечаваше.
Хари се обърна по гръб и затвори очи под безмилостното планинско слънце.
Копеле.
■
- Копеле.
Хари погледна рязко към Драко, който като че ли не бе забеязал отдалеченият поглед таящ се в зелените очи, почти подклаждащ нещо в тях. Почти.
- Писна ми да ни изпреварва! Кой по дяволите е тоя? – Драко изръмжа, ритайки встрани някакъв стол от яд.
Хари се отново погледна телата около масата – изглежда Смъртожадните са били отровени и бяха изпопадали върху чашите с чай и евтините бизквитки. Един буквално беше забил нос в чашката си.
Ситуацияата беше почти комична след като стана ясно, че Смъртожадните са били достатъчно глупави да докоснат каквото и да било преди да го проверят – а отровата която беше използвал беше очевадна за повечето нормални заклинания. Идиотите направо се бяха самоубили.
Но това не беше най-смешното. Не, най-смешното бе нещо, което Драко никога нямаше да разбере и почти бе докарало нежелана усмивка от Хари. Единставената причина, поради която на края бе успял да възпре изражението бе, че по всяка вероятност при вида на странната гримаса, която минаваше за усмивка при него, русият му партнЬор щеше да получи удар или да реши, че някой го е издебнал с едно две или сторина Империо.
Хари си беше представил как той поставя отровата, как причаква търпеливо, най-вероятно увиснал на балкона, Смъртожадните да я открият, за да влети сред тях като вихър от болка и кръв. Също така си представи и физиономията, която бе изкривила лицето му когато идиотите се бяха доказали като такива.
Той мразеше идиотите, но още повече мразеше когато те разваляха забавлението му.
Хари проследи Драко докато той обиколи стаята в безсмислено търсене на улики, които да им подскажат самоличността на другият ловец – още едно нещо, което партнЬорът му не знаече, а иммено че е безполезно.
Разбира се, Хари можеше да му каже всичко това, но от една страна не можеше, а от друга и не искаше. Все пак колко често в живота на човек се случва да се наслаждава на гледката, която преставяше раздразнен, псуващ като стар моряк и риташ безпомощни мебели, Драко Малфой – наследник на благородният клан Малфой?
■
- Ти или си идиот или гений. Все още не съм решил кое, но клоня към първият вариант.
Едиственият отговор, която Хари даде беше писък на болка поради факта, че неговият 'нещо подобно на учител' беше наместил коста на левият му крак с не одобено щадящо заклинание докато говореше.
-Знаех си, че ще се съгласиш с мен – той продължи и през мъглата от сълзи, която криеше зелените очи на 'пациента' изглеждаше, че надвесеното лице се се засмяло широко – Следващият път когато задачата бъде осуетена я прекъсни вместо да се опитваш да наваксаш с импровизация. Гарантирам, че е многократно по-безболезнено.
Този път дори не можа да извика – просто нямаше сила – и с последна надежда пожела черните петънца танцуващи пред очите му да го отнесат в безболезнена тъмнина.
■
- Колко?- Хари попита на перфектен български захилената продавачка, която премери плодовете му.
- Пет и петдесет – момичето отговори подавайки му пластмасовата торбичка и поемайки парите, все така усмихваща се многозначително.
Хари просто не реагира. Отдавна такива прояви бяха престанали да заемат дори минимална част от съзнанието му. Единствената мисал, която това породи бе, че очевидно трябва да престане да се бръсне толкова често и да отърка новите си дрехи малко след като привличаха внимание – било то и на някаква незначителна продавачка.
Хари и Драко бяха по следите на поредната група Смъртожадни, която по някакъв начин ги бе довела в единствената страна, в която Хари не желаеше да бъде.
Хари се намръщи в отвращение, знаейки че проблема с дрехите му е част от дестабилизиращият ефект на присъствието му в проклетата балканска държавица.
Пръстите му се присвиха докато той упорито не поглеждаше на север където знаеше, че се намира виещата се като някакъв злокобен, вековен базилиск , Стара Планина.
Е, тя не се виждаше от центъра на София, където беше той, но в неговите спомени тя се извисяваше над него и му се присмиваше с неговият глас.
- Какво ще правиш сега, дребосък? Знам, че искаш да се скриеш, като малко страхливо плъхче, а? Дааааа, Хари Плъхчето. Е Плъхче? Ще бягаш ли от големияр лош котарак, защото и двамата знем, че аз съм там някъде, наблизо. А Плъхче? А сега какво?
Хари едва се удържа да не изръмжи на реалистичния глас в главата си, който явно бе негово точно копие.
По дяволите! Каквото и да беше, Хари не бе бил и никога нямаше да бъде страхливец!
С тази мисъл той се подсмихна на себе си и на дразнещото гласче в главата си.
- Пис пис пис! - той отвърна с известна доза злоба и отричайки го, очакване.