13
„По дяволите!"
-Странно е. – Каза Неджи, докато се прибираха към селото.
-Кое? – Попита Тентен, поглеждайки го бегло.
-Ами всичко… Цялата тази мисия…
-Ти ли казваш, че ти е странно? – Изсъска тя тихо и обвинително, все едно той лично беше избрал нейната роля.
-Съжалявам… - Направи той крива физиономия. – Но в крайна сметка това е…
Тя се завъртя рязко и сложи ръка на устата му за миг. Сви устни, сякаш казваше „шшшшт"... След като получи кимване, че Неджи е разбрал, отпусна ръката до тялото си - Лий се задаваше към тях с бодра крачка и изпънат като струна в своя тъмно зелен гащеризон… Както обикновено.
-Свършихте ли за днес? – Попита той жизнерадостно.
-Да. – Кимна Тентен и мислено благодари, че Лий съществува, защото ако не беше така, вероятно тя и Неджи сега щяха да носят този противен зелен „костюм", същия като на техния сенсей.
-Добре, тогава ще можем да направим 600 клякания и 1000 лицеви опори за почивка? - Премига умолително той.
Двамата, тя и Неджи, пребледняха. Обичаха да тренират – нямаше спор, но това на Лий си беше болест…
-Ъъъ, не съжалявам… Имаме семейна вечеря, присъствието е задължително. – Издекламира Неджи и преди Лий да успее да възрази, младият Хюга беше вече далеч. Рядко можеше някой да види Неджи да тича или бърза из града без да има сериозна причина за това. Но при алтернативата на съотборника му да му хрумне да го носи на конче или нещо друго подобно… все пак можеше да преглътне гордостта си и да изчезне бързо „яко дим".
-Но аз видях Хината и тя ми каза, че имала свободна вечер и щяла да ходи със Сакура и Наруто някъде… - Каза мрачно чернокоското, но после се ухили пак. – Ами ти, Тентен… Ти какво ще правиш? Не искаш ли да…
-О, ами аз имам малко работа. – Усмихна се тя, прекъсвайки го.
-Така ли? – Сви той и без това грозно дебелите си вежди.
-Ами да… Вкъщи всъщност… Ох, просто трябва да се прибера… - Тя се отказа да му обяснява, защото не беше измислила достатъчно добра лъжа, а и имаше вероятност да се „закопае" сама.
Той повдигна вежди нагоре. Лицето му беше наистина тъжно и разочаровано.
-Може ли поне да те изпратя?
-Не мисля, че идеята е доб… - Започна тя, съзнавайки, че ако сега се размекне, той ще й се качи на главата. Но Лий се наведе, хвана я за ръката, дръпна я като парцалена кукла, качи я на конче и хукна по улиците… - Лииииииииииииий! – Изкрещя тя наполовина от гняв, наполовина от отчаяние.
„Чудно… Не стига, че се чудя как да не се прибера, но сега и ме доставят по-бързо…" – помисли си саркастично тя. Знаеше, че Лий има добри намерения, но това беше мечешка услуга!
…
Канкуро се събуди… Коремът му къркореше ужасно, което бе напълно нормално, имайки пред вид, че не беше ял нищо последните 2 дни. Стана и се отправи към кухнята, за да си потърси нещо, което да е под формата на по възможност годна храна… Отвори хладилника, но странно как той бе по-празен дори от стомаха на мъжа. Смръщи се и за малко щеше да изкрещи името на сестра си по навик, но… Нямаше да има смисъл, защото тя беше на три дни път оттук и едва ли щеше да му отвърне каквото и да е, било то и „Гледай си работата и ме остави на мира!"
Въздъхна и се облече, за да иде да си потърси нещо за ядене навън. Гримира се, макар че това го забави… Не защото се налагаше, а просто, защото му беше навик. Когато бе готов, излезе…
А точно след 5 минути, Лий стовари Тентен пред дома й... Който дом по случайност или нарочно, бе същия онзи апартамент до парка, с малкото вещи и празен хладилник…
-Аригато… - Каза тя едва и се подпря на стената, понеже й се зави свят от скоростта. „Понякога прави ужасни услуги!" – изкрещя тя наум, но не му каза нищо повече. Той не знаеше в какво я вкарва, така че тя нямаше право да го обвинява.
-Пак заповядай. – Ухили се чернокосото, подстригано на паница момче. И наистина имаше точно това предвид…
-Аха… - Измрънка тя и се насочи към входната си врата.
-Лека нощ, Тентен! – Помаха съотборникът й.
-Лека нощ, Лий. – Отвърна тя. – И по някое време спри да тренираш, за да спиш. – Добави тя.
Лий се засмя, подскочи, обърна се и хукна нанякъде… Може би щеше да се легне… Може би нямаше…
Тентен поклати уморено глава. Обърна се към стълбите и се заизкачва по тях. Когато стигна до горе, отключи. Влезе внимателно, като се оглеждаше:
-Ехо? – Попита тя, но никой не отговори.
Мърморейки под нос, тя направи бърза обиколка през стаите, за да види дали не е умрял някъде и донякъде се зарадва, че не е... но и до някъде беше нещастна, че не го намери проснат някъде... Би било толкова хубаво...
-Къде ли е отишъл? – Прошепна тя тихо.
Набързо се разходи за втори поглед. Тогава забеляза захвърлената му на нейното легло раница. Ядоса се и моментално я изрита оттам. След откри и всичките му пръснати вещи. „Е, не са много…" – успокои се тя. Но после влезе в банята.
-Грим?! – Възкликна тя. Две от рафтчетата бяха заети само с неговите тушове, бои и подобни на тях други разни неща.
Тентен влезе в стаята си… „Само да не си е въобразил, че ще спи на леглото ми…" – стисна момичето зъби и юмруци.
Но после й дойде наум, че може да използва отсъствието му в своя полза и побърза да се изкъпе докато все още бе сама. Реално погледнато това бе един от най-скоростните й душове като цяло.
Когато беше готова, тя навлече един кремав потник, обу едни чисти, тъмносини на цвят дънки и седна на леглото. Върна разместената възглавница на мястото й. Върза косите си на два кока, както обикновено и се огледа…
По принцип след като се изкъпеше, нещото, което правеше бе да отиде някъде навън с момчетата и да хапне. Незнайно защо обаче днес изобщо не беше гладна… Само при мисълта за ядене й ставаше лошо. Пък и не можеше да е толкова безотговорна и да зареже всичко само… за да се храни, нали…?
Поседя известно време на леглото, потропвайки припряно с пети по пода. Не издържаше така… Затова стана. Започна да се разхожда нервно из апартамента, за да види няма ли нещо за почистване например… Но нямаше нищо…
Последните дни Тентен беше чистила часове наред. Какво значение имаше, че няма нито едно петно или прашинка дори…? По този начин тя си успокояваше нервите, за да не мисли за тази „абсурдна" мисия, която Годайме й възложи. И не стигаше това, че трябваше да живее с този… Канкуро… Черешката на сладоледа беше, че трябваше да се преструват на влюбени за пред всички от селото… Да, пред всички с изключение на Нея, Шизуне, някои от джоунините (включително Неджи) и Сакура… А Гай-сенсей, нейният собствен учител, също не знаеше… С него щеше да е най-трудно, защото той я познаваше добре… Прекалено добре дори…
-По дяволите… - Каза тихо тя и се сепна от собствения си глас. Тя не псуваше… Никога не беше псувала… Съревноваваше се с момчетата наравно почти във всичко, но не псуваше… А откакто й възложиха тази мисия, „по дяволите" започна да излиза доста често от устата й и да заема възловите места в изреченията й…
Реши, че може да пусне една пералня и се зае да види с какво може да я напълни. Събра чаршафите от леглото си, които бе сменила по-предния ден… Екипа за тренировка – също се озова вътре. Набута ги в машината и понечи да затвори вратичката, когато черно, смачкано нещо привлече погледа й. То беше смотано в единия ъгъл на банята подобно на парцал.
-Какво, по дяволите, е това? – Тентен дори не забеляза предателския израз между „какво" и „е това"…
Отиде до нещото, наведе се, хвана го с два пръста и предпазливо го повдигна.
-Мирише отвратително! – Възкликна тя, сбърчвайки нос. Без да го погледне дори какво е, тя го запокити в пералнята и затвори вратичката с ритник. Сложи прах за пране и омекотител, а след това натисна копчето за включване.
А сега какво? Къде ли беше отишъл този Канкуро? Все пак тя отговаряше за действията му докато той беше тук… Официално той беше неин „приятел", а след някоя и друга седмица щеше да се превърне в неин „годеник" и то пак официално… Тентен изтръпна и сбърчи леко нос. „А дори не знам колко човешко има в него под този ужасен костюм." – констатира наум тя. Въздъхна…
-Ако не се появи до два часа, ще трябва да го потърся. – Каза си тихо. – А междувременно… - Тя се усмихна широко и реши, че свърши още нещо полезно…
…
Канкуро вървеше безцелно по улиците… Не е вярно – имаше си цел, просто нямаше представа къде се намира тя. Спря за момент и се огледа. Хората го заобикаляха отдалеч, явно изглеждаше страшен в техните очи… Но трябваше да попита някого все пак, иначе не се знаеше до кога ще се лута така.
-Ей, Канкуро! – Разнесе се весел глас зад него.
Мъжът се завъртя, за да се натъкне на голяма, бяла и определено кучешка глава.
-Какво, по дя… - Започна той, отстъпвайки леко назад. Точно тогава някой сложи ръка на рамото му. Канкуро съвсем леко трепна и погледна нататък през рамо. – Ти… - Сви вежди пясъчния нинджа. – Киба, ти ли си?
Новодошлият имаше рошава кестенява коса, два червени триъгълника на бузите и широка усмивка. С това се изчерпваше първото впечатление.
-Помниш ме! – Възкликна той.
-Естествено. – Усмихна се леко Канкуро. – Няма да забравя как ти спасих кожата. – Закачи се леко той.
-Ние също. Нали Акамару? – Обърна се Киба към огромното куче, което излая в знак на съгласие. – Акамару те надуши още на обяд, но нямахме време да те търсим. – Обясни сериозно той.
Канкуро не му обърна внимание, втренчвайки се в огромното животно.
-Дявол да го вземе, Киба! Та ти го носеше на ръце… - Мислено си спомни размерите на кучето и ги описа с ръце… а другият мъж се разсмя.
-Знаеш ли, радвам се да те видя! – Смени темата.
Пясъчния нинджа го изгледа леко високомерно, но не му каза нищо.
-Какво правиш насам? – Попита Киба.
-Малка мисия. – Отвърна кратко.
-Мога ли да те изнудя да ми кажеш нещо повече?
-Не, съжалявам.
-Е, няма проблем. – Ухили се той. – Длъжен бях да пробвам. – Киба се почеса по главата. – А накъде си тръгнал?
-Всъщност… - Канкуро прибра ръце в джобовете си. – Търсех си някакво място, където да мога да хапна…
-Попадна на правилния човек! – Възкликна Киба. – Тъкмо отивам да хапна за вечеря. – Приближи се малко до гримирания и прошепна. – Днес само кака е в къщи, а тя готви ужасно…
-Аригато. – Канкуро леко се усмихна. „Може би не е толкова лош…" – помисли си той.
-Киба! – Изкрещя някой от другия край на улицата, а когато се обърнаха към него, се размаха с две ръце.
-Това е Лий. И той ще дойде с нас. – Обясни Киба и тръгна към момчето с черна коса и кофти зелен костюм, а Канкуро го последва умирено.
…
Тентен отиде до банята, взе леген с топла вида, няколко стари кърпи и специално масло за оръжията си. Сложи ги на земята в хола. Постла върху килима голямо и доста съдрано одеало, върху което пък занарежда всичките си хладни оръжия… Усмихната седна на пода. Започна да мие, бърше и намазва всеки един нож, шурикен, кунай… и всички останали поотделно. Отделяше внимание на всеки един от тях точно както би постъпил колекционер на скъпи цветя с орхидеите си.
Учителят й, Гай-сенсей, често повтаряше, че успехът на работата с оръжия се постига първо, когато се си грижиш добре и редовно за тях. Като се остави настрана фактът, че повечето неща, които говореше учителят й бяха странни, неразбираеми и до голяма степен глупави… Точно това бе нещо, което тя запомни добре и го спазваше… Всъщност грижата за оръжията й доставяше огромно удоволствие… Затова изпълняваше заръката редовно и старателно… Точно като сега…
…
-Това беше наистина вкусно. – Каза Канкуро и се облегна назад.
-Да! – Възкликна Лий дразнещо жизнерадостно, както отбеляза Канкуро наум. Чернокосият сви ръка в юмрук, издигна я на нивото на лицето си и погледна замечтано. – Ще ми помогне да тренирам цяла нощ!
Канкуро си спомни Лий. Спомни си, че на чуунинския изпит брат му Гаара се би с него и почти го уби. Може би точно затова си го и спомни, защото Гаара обикновено убиваше „съвсем". Този просто имаше безумно много късмет, а и доста от учителите го защитиха. Сега маската на Канкуро повдигна вежди към Киба, сякаш го питаше „Какво му има на тоя?"
-Той си е такъв. – Прошепна Киба и сви рамене.
-Тръгвам! – Лий стана рязко от стола.
-Приятно. – Махна Киба с ръка, а Акамару изръмжа тихо.
-Лека тренировка. - Отвърна Канкуро и затвори очи за момент, докато чернокосият се отдалечаваше.
След малко погледна разсеяно в далечината и стана бавно:
-Аз също ще вървя. Не почивах на идване и сега съм доста скапан. – Той леко залитна, но се стабилизира почти веднага.
-Разбирам. – Кимна другият. – Ще се оправиш ли на връщане? Искаш ли с Акамару да те изпратим?
-Ще… - Мислеше да каже „Ще се оправя и без ваша помощ.", но веднага осъзна, че въобще не помнеше как бяха дошли до тук. Не помнеше и как стигна до там, където Киба го пресрещна… Мразеше да зависи така от някого, но разбираше, че има вероятност да не се прибере до сутринта… Въздъхна. – Да, може би ще е по-добре да дойдеш с мен.
Момчето с банданата на Коноха стана и се усмихна.
-Къде трябва да те заведа? – Попита.
-До едно малко паркче на края на града. – Отвърна уморено Канкуро.
-Къде по-точно. – Сви вежди Киба.
-Като го видя, ще го позная.
-Добре. Паркче на края на града… Спрямо мястото, където те срещнах, значи насам…
…
Гаара приседна на леглото. Хвана бинтованата ръка на спящото момиче и въздъхна, загледан в бялото й лице, на което все още ясно личаха морави петна.
-Чувал съм, че хората в кома чуват много добре какво им се говори… Затова, Темари, колкото и да съм ти неприятен, ще ти говоря всеки ден. – Каза той категорично, макар гласът му да прозвуча учудващо меко.
Момичето продължи да диша все така леко и равномерно, без да дава никакви признаци, че чува каквото и да е.
-Толкова е странно… - Заговори тихо Гаара. – Странно е как човек оценява нещо чак, когато спре да го получава, нали? – Той помълча. - Честно да ти кажа, ужасно ме дразнеха твоите викове по нас с Канкуро сутрин, когато заемахме банята един след друг и ти се ядосваше… - Отново кратко мълчание. – Но сега у дома е толкова тихо, че изобщо не искам да се прибирам там… Очаквам да чуя „Хайде, момчета, побързайте!", но вместо това има само една гадна, задушлива тишина…
Гаара се загледа през прозореца за няколко минути…
-Темари, искам пак да крещиш сутрин по нас… - Прошепна той и наведе глава, разтривайки слепоочията си със свободната ръка.
…
-Тук ли е? – Попита Киба.
-Да, тук е. – Кимна Канкуро и погледна нагоре към големия прозорец.
-Добре. – Ухили се другото шиноби. - Лека вечер, приятел. – Той тупна леко кукловода по рамото и се засмя.
-Аригато. – Отвърна. – Но ПОВЕЧЕ НЕ МЕ ПОТУПВАЙ ТАКА! – Кресна изведнъж, а Акамару подскочи.
Нинджата от Коноха понечи да каже нещо, но после размисли, махна с ръка и се усмихна извинително:
-Гомен… - Каза.
-Гомене... – Въздъхна и Канкуро, все пак разбирайки, че не е трябвало да реагира толкова остро. Киба нямаше лоши намерения, а просто си беше такъв тип…
-Няма нищо. Наспи се, ще се видим тези дни пак, ако си тук.
Канкуро кимна и изпрати него и Акамару с поглед.
„Най-после ще поспя…" – помисли си успокоен, дори щастлив докато се качваше по стълбите… Извади ключа от джоба си, който бе получил от Шизуне, постави го в ключалката и го завъртя... Бутна вратата. „По дяволите!" – изпсува той на ум, тъй като към главата му полетяха 3 шурикена. Дръпна се, воден от рефлексите си, колкото и да бяха забавени в момента. Успя да се отърве само с добре одрана лява ръка...