Everything is blue. IV
Отне му време, много време.
Но се оправи.
Загубата на Дипър го разби. Алкохола не му помогна, нито дрогата, нито нищо. Ейбъл му звънеше няколко пъти, но дори и това не му помогна. Нямаше човек на света, който можеше да замести Дипър. Единствен му беше и вече го няма.
Беше гадно, че той беше този, който намери Дипър в банята. Хапчетата около него, той блед като платно, недишащ. Бил все още си спомня кошмарът. Първо Уил, после Дипър.
Вярно е, че рядко беше трезвен или в състояние след случилото се с Уил, но оценяваше всеки един момент с Дипър. Истина е и факта, че преспиваше понякога с Ейбъл. Но Дипър винаги беше на първо място и това никога не се коментираше – знаеше се. Дипър или никой.
Първата седмица Бил не знаеше какво става, какво прави или каквото и да е. Пиеше литри, будеше се през ден в болница. Случваше се хора да му говорят – не му пукаше. Дипър го нямаше и го болеше. Някак нищо нямаше смисъл и нищо не можеше да замени липсата.
Две седмици по-късно го вкараха в клиника за зависими. Там сигурно прекара три месеца, Ейбъл го посети няколко пъти. Без смисъл, Бил беше на прекалено тежки лекарства и няма и блед спомен относно разговорите им.
Даваха му повече лекарства, защото не можеше да си прости. Обвиняваше себе си и за Уил и за Дипър. Мислеше, че ако след смъртта на Уил не се беше пропил и провалил, Дипър щеше да е още тук, до него.
Щеше да му е подкрепа, всичко сигурно щеше да е различно.
Късаше се да плаче и да крещи. Лекарите мислеха, че си е загубил ума.
Сега обаче е различно. Той ходи сам по плажа, слуша музика и си спомня за прекрасните моменти, които имаха с Дипър. С Уил също. Това слагаше мила усмивка на лицето му, тези спомени ще му останат до живот.
И всичко е синьо.
Морето и небето са сини.
Коктейла му е син.
Той обаче не е син.
