- Б-бабче… Ти... ти не можеш да ми забраниш точно това сега! – Неувереният глас на Наруто се усилваше с всяка изказана дума, докато най-накрая той направо викаше в лицето на Хокагето. – Не може да си толкова жестока! Хайде, пусни ме! Трябва да го видя! – Младежът отскочи стреснато назад, когато Тсунаде се изправи рязко от мястото си и, като отпусна тежко ръцете си на повърхността на голямото дървено бюро пред себе си, така, че то изскърца тихо, изсъска.
- Не смей да ми говориш с такъв тон, хлапе! – очите на жената се присвиха – Не забравяй в къде се намираш И ОЩЕ ПОВЕЧЕ – ЗНАЙ СИ МЯСТОТО! Колко пъти да ти повтарям да не ме наричаш по този начин! Казах ти вече решението си и няма да го променя! А сега, марш оттук! И да не съм те видяла до края на деня! – С тежка въздишка Тсунаде седна обратно на удобния стол. Тя проследи с поглед Наруто, който с бавни стъпки и клюмнала глава излезе от стаята.
- Това момче... – промърмори тя тихо, след което взе папката с надпис „В неизвестност", която бе разглеждала по-рано тази сутрин и я отвори. На първата страница с големи, подчертани букви бе изписано името „Учиха Саске". С лека усмивка Хокагето хвана един от маркетите, поставени до нея и го задраска. Кой да предположи, че Учиха ще бъде намерен в безсъзнание на централния площад?
Отворих очи. Силната дневна светлина ги подразни и ме накара да примижа. Всичко наоколо бе бяло.
„Сънувам ли и този път?"
Да, това бе първата ми мисъл. Не дали съм жив, не къде се намирам, а дали случващото се около мен този път бе реалност. Нямаше как да съм абсолютно сигурен, но поне се надявах. Живеех в два свята, напълно различни един от друг и все пак толкова еднакви, че не знаех къде е границата между тях. Отместих, макар и трудно, главата си настрани. Част от мен се успокои, когато разбрах, че съм в болницата на Коноха. Значи все пак бях припаднал някъде там... И Наруто беше жив. Тъпакът все още можеше да дрънка как един ден ще стане Хокаге, както и да се прославя из селото със своите геройства. Лека усмивка, породена от баналната картинка, се прокрадна по лицето ми, но болката в тялото ми я заличи напълно. До такава степен нямах сили, че ми трябваше огромна концентрация, за да помръдна пръстите на ръката си. Навярно не бяха пропуснали да ми отнемат малкото чакра, която ми бе останала. Бях уморен и, тъй като за момента не можех да сторя нищо, оставих клепачите си да натежат и да се притворят напълно. За момент бе толкова тихо и спокойно, че слухът ми долавяше единствено развномерните удари на съцето ми. Дълбокото ми дишане ме унасяше. Леко проскърцване на вратата прогони съня, който така силно ме зовеше.Чух тихи стъпки да сноват из стаята. Имаше някого. Може би някой от медиците, не бях сигурен. Новодошлият отвори прозореца и чист, свеж въздух навлезе в помещението. Настъпи тишина. Не се решавах да погледна какво се случваше. Непознатият бе до леглото ми. Усещах присъствието му близо до себе си. Трепнах съвсем леко, щом нечия длан докосна челото ми. Беше хладка, нежна. Да, наистина бе някоя от сестрите. Няколко секунди по-късно останах сам. Чак, когато вратата отново се затвори, отворих очи. На перваза бе поставена ваза. А в нея – няколко цветя с бели като сняг листа.
„Сакура..."