- Хайде, теме… Размърдай се малко! – мрънкащият досаден глас на Наруто ме накара да затворя очи в опит да го игнорирам. За трети пореден ден той идваше при мен, носеше ми храна и ми дрънкаше за всички простотии, които главата му можеше да побере. Считах това за изключително досадно. И все пак беше по-добре от тишината, навяваща ми само спомени. Спомени, които исках да забравя.

- Млъкни, добе. – промърморих раздразнително. Седях на болничното легло, най-сетне облечен в нормални дрехи. Не бяха нищо особено – първите черна тенска и къси бели панталони, които Наруто бе намерил. Дните, прекарани в болницата ми се струваха цяла вечност, макар през повечето от тях да спях. Нямах търпение да се махна оттук.

Изправих се и усетих болката в краката си, която не бе напълно излекувана. След като привикнах да седя в изправено положение, погледнах към Наруто.

Приятелят ми ме гледаше така, сякаш бях някоя от неговите любими загубени вещи, която най-накрая бе намерил. Въздъхнах отегчено и щракнах с пръсти пред лицето му. Глуповатата му усмивка се появи. Той преметна ръка през раменете ми и, въпреки моите протести да не се обляга на мен, се озовахме навън.

- Саске, сигурен ли си, че искаш да се върнеш в миналия си дом? – попита ме, когато спряхме насред пътеката.

- Хн.

Узумаки ме погледна, очаквайки да кажа още нещо. След като последва единствено мълчание, се намуси.

- Това не е отговор! – измрънка момчето. – Знам, че сигурно там няма да ти е приятно, така че може да се нанесеш при мен.

- Предпочитам всичко друго пред това да прекарвам по цял ден с теб. – отвърнах незаинтересовано, като сложих ръце в джобовете си и продължих да вървя.

- Ама, Саске... – чух провлачения му глас, а после и забързаните му стъпки след мен. Спрях отново.

- Ще се оправя и сам. – отбелязах и продължих по пътя към имението на Учиха.

Вървях бявно, колкото ми позволяваше режещата болка в коленете. За първи път от години крачех спокойно, без цел, без тревоги... И все пак... имаше нещо не както трябва. Първоначално се радвах на свободата си. Бях независим и неограничен Учиха, в чийто ръце беше неговото бъдеще. Но после няколко натрапчиви мисли завладяха съзнанието ми и останаха там доста дълго време.

- Учиха, така ли подминаваш... приятелите си? Чакай... ти нямаш нужда от такива.

Обърнах се. Трябваха ми няколко секунди, за да разпозная момчето пред себе си.

- Неджи. – продумах тихо. Очите ми огледаха бледото сериозно лице, дългата кестенява коса. Погледът ми срещна неговия. Сякаш бе парче стъкло, в което виждах отражението си. Толкова еднакви...

- Неджи пристъпи към мен, ръцете му – скръстени пред гърдите.Определено бе пораснал, излъчваше увереност и сила.

- Как се чувстваш... Да ходиш из улиците на селото, което толкова пъти си предавал. Да виждаш хората, които биваха наранявани заради теб. Да срещаш погледи, изпълнени с прикрита тъга, закрита от фалшиви усмивки. Кажи ми, Учиха... – той направи кратка пауза, след което извърна глава към забързаните хора. – Нямаш ли капка съвест?

Усмихнах се едва забележимо.

- Не говори, когато нищо не ти е ясно. – отвърнах му и тръгнах отново. Усетих как ръката му сграбчва рамото ми, но аз я избутах настрани.

- Разкарай се. Не ми се занимава с теб сега. – отбелязах без да го поглеждам. Въздъхнах и с невероятна бързина се оказах зад него, като по този начин предотвратих силния удар, насочен към мен. Без да му мисля много, го изритах в гърба и той полетя към земята. Падна тежко и се претърколи няколко пъти.

- Слабак. – подсмихнах се, сложих ръце в джобовете си и тръгнах. Вдигнах главата си и замръзнах, наблюдавайки кунаят, летящ с бясна скорост към челото ми. Ръката ми потрепна, изчаквайки точния момент. Започнах да броя на ум.

„Три..."

Очите ми се присвиха, а китката ми се стегна в готовност.

„Две..."

Пръстите ми се размърдаха.

„Едно..."

На устните ми се изписа доволна усмивка. Що за нелепа атака бе това?

И секунда, преди да ме прониже, ръката ми се стрелна нагоре. Тъкмо щях да го уловя, когато друго оръжие го отби. Изненадано извърнах поглед настрани.

- Какаши... – продумах, срещайки погледа на видимо ядосания ми сенсей.

-
Сакура крачеше из високата трева. Стиснатите й юмруци потрепваха от гняв. Девойката се оглеждаше за билката, която трябваше да намери и занесе в селото. Веждите й бяха сключени ядосано, а очите – потъмнели и присвити. В такива моменти тя трябваше да отиде някъде далеч, да се осамоти. Трудно й бе през цялото време да задържа чувствата си в метална кутийка с огромен катинар. Понякога емоциите успяваха да го разбият и да излязат навън, видими за околните. А това не трябваше да става. Никога, никога вече. Сакура извика и заби ръката си в земята. Чу се пукот и на това място се появи голяма дупка. Достатъчна, за да скрие малко петгодишно дете. Лека, почти незабележима болка се появи, последвана от изтръпване и малко кръв. Какво значение имаше. Външните рани се лекуваха лесно. Душевните... те бяха по-различни. Недосегаеми. Дълбоки.

Момичето се изправи и изтупа прахта от себе си. Преметна назад дългата си коса и я върза на странична опашка, колкото да не й пречи. Да, един по-здрав удар винаги освобождаваше всичко негативно. Сакура се огледа и се усмихна, щом погледът й попадна на точно това, което й трябваше. С безшумни стъпки отиде до билката, като с лекота прескочи зейналата дупка. Приклекна, запретна ръкави и започна да бере. Малко по малко, кошницата в ръката й се пълнеше. Девойката с изключителна точност откъсваше само разцъфналите цикламени цветчета. Като медик, знаеше, че, ако отреже стъблото, загива растението. Слънцето лека-полека започна да се спуска и скоро, небето бе обагрено от красив, магичен залез.

- Добра работа, Сакура. – каза на себе си момичето, спирайки пред портите на Коноха. Краката я боляха, ръцете й бяха изхабени, издрани от работата, но това бе сладка умора, след която следваше необезпокояван и дълбок сън. Точно от това имаше нужда сега.

Момичето тръгна напред. Последните слънчеви лъчи оцветяваха всичко в златно. По главната улица вървяха усмихнати хора. Чуваха се гласове, смях.

„Дали ще се запазят усмивките още дълго..."

Сакура въздъхна. Идеята за война я отвращаваше. Беше против самата й същност. Какво ли не би дала всичко да бе както сега. Спокойно, тихо, изпълнено с радост. Животът, който всеки заслужаваше.

Девойката погледна към небето. Беше красиво. В далечината се забелязваха пробуждащите се звезди. Макар слаба, тяхната светлина бе пленяваща. Щеше ли да може да се наслаждава на тази гледка след време? Или съзнанието й щеше да бъде изпълнено с тъжни, грозни, сиви картини...

Сакура погледна напред. Толкова много емоции се появиха в една кратка минута... Дъхът й спря, сърцето й заби по-силно, очите й помръкнаха, пръстите, на които висеше плетената кошница, се свиха, стискайки дръжката до болка. Гледаше лицето, което й бе отнело всичко. Щастието, смеха, свободата на мислите й, сърцето...

Устните й се присвиха. Краката не помръдваха.

„Саске..."