- Саске, имаш ли малко време за стария си учител? – попита ме Какаши, усмихвайки се изпод маската. Стори ми се странна тази ситуация. Последният път, когато го видях, бяхме врагове и взаимно опитвахме да се убием един друг. А сега? Сега се държахме сякаш нищо не се бе случило.

- Да. – промълвих и двамата тръгнахме с бавни крачки надолу по пътя.

- Не си се променил, откакто те видях за последно. – отбеляза и аз вдигнах погледа си към него. – Е, може би сега си малко по-дружелюбен. – пошегува се.

- Хн. – засмях се кратко.

- Кажи ми, какво смяташ да правиш оттук нататък? Имаш ли цел? Открил ли си пътя, по който ще вървиш?

- Не. – признах си, оглеждайки околността, покрай която минавахме. – Истината е, че не знам какво ще направя и утре. За първи път се чувствам толкова...

- Объркан? – предположи Какаши, а аз се подсмихнах.

- Толкова изгубен. – поясних.

- Разбирам.

- Нима? – попитах леко изненадано.

- Твоят живот е труден, Саске. Никой не може да те вини за това. Имаше цел и я постигна. Но никога не си се замислял какво ще стане после. Бил си толкова вглъбен в желанието си да я постигнеш, че си забравил да живееш истински.

- Възможно е. – съгласих се. – Имам една молба. – добавих след кратко мълчание.

- Доколкото мога да ти помогна, ще се опитам да направя всичко възможно. – усмихна се учителят ми, давайки ми знак да продължа.

- Искам да стана АНБУ. Знам, че за това трябва усилен труд, много тренировки и ... отбор.

- Отбор значи... – продума замислено той. –Имаш ли по-конкретно желание? Избрал ли си си екип?

- Не. Не ме интересува с кой ще съм. – отбелязах, слагайки ръце в джобовете си.

- Тогава няма да имаш против, ако сформираме наново стария? – гласът му ми прозвуча леко обнадежден.

- Не съм аз този, който да реши дали това е добра идея, или не. Обстоятелствата са ти познати не по-зле от мен. – повдигнах рамене.

- Е, добре. Но за това трябва съгласието и на останалите членове. Аз съм за. – усмихна се Какаши и ме потупа по рамото. – Винаги си бил един от най-добрите ми ученици. Но има още какво да учиш...

- Е, аз съм против!

Обърнах се, когато чух познатия момичешки глас. Сакура седеше пред мен с безразличен поглед и скръстени ръце. Единствено косата й бе възвърнала предишната си дължина. Всичко друго беше същото... Или поне на външен вид.

- Сакура! – възкликна Какаши изненадано.

- Не искам този кретен в отбора... – промълви тя, присвивайки очи. Сакура се приближи към мен и ме погледна изпитателно. – Вече си има заместник. – добави тя, а после ни подмина.

- Трябва й малко време... – засмя се нервно Какаши, слагайки ръка зад главата си.

- Хн.

Наруто се прибираше към дома си. Ходеше спокойно, ухилен до уши. Всичко започваше да се подрежда. Саске се бе върнал в селото и сега оставаше отбор 7 да се събере отново. Младежът въздъхна, отдаден на единствената си непостигната мечта – да стане най-великото Хокаге в историята. Вече бе спечелил любовта и уважението на хората. Но имаше още какво да покаже. А предстоеше война. Наруто бе заявил на Цунаде, че няма да допусне да е далеч от приятелите си. И въпреки че Кюби е целта на враговете им, младежът бе решил да даде всичко от себе си и да защити тези, на които държеше.

- Ой! Хината-чан! – възкликна весело, зървайки момичето недалеч от себе си. Девойката се обърна и, щом го видя, веднага почервеня.

- Н-наруто – кън... – изпелтечи, като заби поглед в земята.

- Как си? – попита я, спирайки пред нея.

- Д-добре... – продума и едвам се престраши да върне въпроса. – А ти как си?

- Невероятно! Отборът ни най-после може да бъде възстановен!

- Това е прекрасно! – усмихна се момичето.

- Хината...имаш..., - младежът се наведе към нея, протегна ръката си и... девойката се свлече в безсъзнание на земята.

- ... листенце в косата... – продума и въздъхна. – Защо винаги припада... – измърмори под нос, след което се наведе и вдигна момичето на ръце. Къде трябваше да я заведе? Може би в болницата... Не, твърде далече. Домът му бе по-удачният вариант. След като реши какво да прави, Наруто се запъти бавно натам.

Чернокос младеж бе седнал на дървения кей край минаващата през Коноха река. Водите й течаха бързо и раздвижваха многоцветните камъчета на дъното. Малки мехурчета се образуваха на повърхността й, когато водата се удареше в по-издадена подводна скала.

Сай бе насочил цялото си внимание към скицника в ръцете си. Пръстите му стискаха подострен молив. Момчето не помръдваше. Сякаш бе статуя, отдадена на дълбоките си размисли. Сериозните му, празни очи, сега излъчваха някаква напрегнатост, желание. Погледът му се взираше в хартията, качели там беше изписан дълго чакан отговор. По едно време вдигна глава и се взря в разцъфващото черешово дърво на отсрещния бряг. От лекия вятър, розови листенца се откъсваха и политаха с нежен танц надолу. Някои от тях докосваха прозрачната, като огледало, водна повърхност, a от трептенето се образуваха малки кръгчета..
Тъмният графит на молива опря в снежно-белия пергамент. Започна плавно да шари по него. Китката на Сай се движеше с изключителна прецизност, точност, сигурност... Докато накрая младежът отпусна ръката си и моливът се претърколи до него.
Беше ли пресъздал онази искра, огънят, съдържащ в себе си живота? Целият този пейзаж... Небето, земята, слънчевите лъчи, сенките, птиците, въздухът... Всяка частица бе парченце от огромен пъзел. Липсваше ли едно, останалото рухваше като къща без основи. Момчето погледна нарисуваното. Какво липсваше?