Хвърлих последен поглед към стария си сенсей, след което продължих сам към имението на Учиха. Спрях пред портите със знака на рода ми. Протегнах ръка и ги побутнах навътре. Дъхът ми секна за части от секундата. Лека, далечна болка проряза сърцето ми, накара го да се свие. Каква ирония... Именно това ми даде доказателство, че то е все още живо, че ледът, който го покриваше толкова години, е започнал да се топи. Празният ми поглед премина през пустия главен път. Бях забравил колко бе празно тук. Неприятна, тягостна, болезнена тишина. Вятърът се просмукваше през гредите на остарелите къщи. Прозорците потракваха тихо. Очите ми попаднаха на черния асфалт покрит с пясък. Ако преди време главният път бе изпълнен с живот, сега не бе нищо друго освен затвор, запечатал в себе си стъпките на миналото.
Юмруците ми се свиха. Можех ли да прекрача прага?

Изведнъж почувствах слабост и се свлякох на колене. Главата ми се замая, притиснах очите си с длани. Какво ми ставаше? Стиснах зъби, дланта ми намери полу-отворената дървена врата и пръстите ми се вкопчиха в малките вдлъбнатинки по повърхността й. Напрегнах се и опитах да се изправя, но не успях и паднах отново. Новопоявилата се болка изграряше главата ми. Обърках се. Защо се случваше това?! Направих още няколко опита, но бяха безполезни. Гърбът ми удари в земята. Прокарах ръце през косата си. Клепачите ми бяха натежали, виждах само мрак. Като небе, превърнало се в черна пустиня без звезди, без луна, без нито един лъч... И тогава нещо ме заслепи, карайки ме да извърна глава настрани. Получих прилив на сили и успях да отворя очи, срещайки чифт други. Топли, усмихнати, чисти...
Сакура се бе надвела над мен. Отново в бяло, дългата й коса падаше върху лицето ми. Но аз не я усещах. Въздъхнах изнервено и се надигнах в седнало положение.

- Защо си тук? – в гласа ми прозвучаха хлад и грубост, които не си направих труда да скрия.

- Аз винаги съм тук. – повдигна рамене момичето и скръсти ръце пред гърдите си. – А ти защо си тук? – попита сериозно.

- Не е твоя работа къде съм, още повече защо. – отвърнах тихо и станах, изтупвайки се. Загледах се през отворените порти. Само на няколко метра оттук се намираше моят дом. А може би не бях готов за това... Прехапах устни и се обърнах в другата посока. Озовах се лице в лице със Сакура.

- Къде си тръгнал? – невинният й глас ме накара да потръпна. Сложих ръце в джобовете си и я подминах. Спрях, щом чух стъпките й след себе си.

- Сбърка посоката. – усмихна ми се тя, кимвайки към имението Учиха.

- Защо винаги трябва да си толкова досадна? – погледнах я, в очите й премина лека тъга, но тя изчезна толкова бързо, колкото се бе появила.

- Аз приемам коя съм, за разлика от теб. – отбеляза момичето. – И не ме е страх да го показвам.
Сакура се обърна и закрачи към портите. Прекрачи прага и бавно тръгна по пътя. Издишах ядосано. Защо се месеше там, където не й беше работата?! Тръгнах след нея. Не осъзнах кога се озовах на пътя. Протегнах ръката си, за да хвана нейната и да я спра, но не успях да я докосна. Сякаш пред мен имаше само въздух. Отдръпнах се назад.
"Генджицу?"
Мисълта мина през главата ми толкова бързо, че не успях да я осъзная.
Сакура се приближи към мен, очите й намериха моите.

- Мога да бъда толкова реална, колкото ти ми позволиш да бъда...

Сведох очи, проследявайки нежната й длан, която се насочваше към моята. Първата ми реакция беше да се отдръпна назад, но нещо не ми позволяваше да помръдна и със сантиметър. Изнервих се и понечих да я отблъсна, но гласът й ме спря.

- Аз мога да ти покажа много неща... Само повярвай в мен... – нежната й усмивка излъчваше тъга. В блещукащите й очи се появиха малки капчици.

Не разбирах какво искаше от мен... Да вярвам в илюзия?! На този свят не бе останал никой, на когото да се доверявам... Сърцето и разумът ми се бунтуваха. Следите от омраза в кръвта ми ме изгаряха отвътре...

- Чуваш ли ме? Повярвай в мен! – умоляваше ме... сякаш от моето решение зависеше живота й... Пръстите й бяха на милиметри от моите. Още миг и щяха да ме докоснат. Но този път нямаше да са илюзия... Този път не...

Трепнах, щом почувствах гладката й деликатна кожа. Щом усетих топлината, струяща от крехкото й тяло... Объркан и изумен, аз се вгледах в лицето й, което бе възприело досущ детски, изпълнен с невинност, израз.
- Хайде! – възкликна тя, улови дланта ми и ме повлече след себе си. Тичахме бързо, а аз не можех да се отскубна от нея. Чувствах се толкова глупаво.

„Досадно..."
Вече бях започнал да се изнервям, когато тя спря и ме остави да си поема дъх. Хвърлих бегъл поглед към девойката до себе си, която сякаш грееше... Намирахме се на познатата улица, близо до родната ми къща...

Огледах се. Нищо не се бе променило през всичките тези години. Старите сгради, калдаръмената настилка на пътя, изотавените сергии... Пристъпих с бавни крачки към едно от близките дървета. Преди ми се беше струвало високо и величествено... А сега можех да докосна най-долните листенца на короната му. Протегнах ръка и я прокарах през грапавата му, напукана кора, поела в себе си мъдростта, на отминалите години. Сърцето ми трепна, когато намерих малките вдлъбнатинки в нея, направени от... Итачи. Не знам колко време съм стоял така, но когато се обърнах, Сакура беше до мен. Тъкмо щях да продължа, когато тя постави дланта си върху моята, без да ми позволява да се отдръпна от дървото.

- Какво...

Думите ми бяха прекъснати от краткото й кимване. Възвърнах погледа си на същото място. Първите няколко мига не се случи абсолютно нищо, но после...

- Оний-сан! Виж какво мога! – собственият ми, все още немутирал глас, закънтя в съзнанието ми със своята звънкост. В миг всичко оживя. Трескаво започнах да се оглеждам, когато до слуха ми достигна детска глъчка, гласовете на селяните, чиито движещи се силуети ставаха все по-ярки и реални. Сърцето ми заби бясно, щом зърнах моето собствено аз, което тичаше право към мен. Онемял наблюдавах малкото, слабо момче, усмивката му, решителният му поглед... Приближаваше се все по-близо, стъпките му бяха леки и безшумни. Ръката му, в която стискаше остър кунай, се повдигна нагоре. Изтръпнах, когато оръжието полетя към нас. Инстинктивно се протегнах, за да го уловя, но то премина през дланта ми и се заби в дървото.

- Добра работа, Саске...
Обърнах се. Видях го... Моят брат...

- Саске... – прошепна Сакура, чиято ръка продължаваше да стиска моята. Но аз не можех да откъсна поглед от младежа пред себе си. Сърцето ми се сви, не бях способен да изрека и дума. Очите ми се присвиха... След едно мигване се превърнаха в червени.

- Саске! – момичето до мен извика уплашено, опита се да ме дръпне назад, но аз не помръднах.

"Предател... Толкова години ти се доверявах..."

Не осъзнах как пристъпих напред към него...

- Недей... – проплака Сакура, когато аз се опитах да се освободя от нея.

- Пусни ме. – промълвих ледено, без да откъсвам очи от усмихнатото лице на Итачи, който сега се смееше, докато около него подскачаше по-младият Саске.

Но... – възрази Сакура. Не исках да слушам повече. Издърпах грубо ръката си. Приближих се до брат си, за когото оставах все така невидим. И в този миг всичко започна да избеднява... Какво се случваше?!

"Ти си глупак, Саске Учиха..."

Прозвуча в съзнанието ми изпълненият с болка женски глас, преди мракът да погълне всичко...