- Хината бавно отвори очи. Трябваха й няколко секунди, за да си припомни какво се бе случило. В съзнанието й изникна ведрото, усмихнато лице на Наруто. Но този път, то бе толкова близо... Ръката му докосваше косата й...
"Наруто..."
Момичето стреснато се надигна в седнало положение. Обходи с поглед не добре подредената стая. Тъкмо си задаваше въпроса къде се намира, когато дочу някакъв шум от дясната страна на леглото. Сърцето й се сви от уплаха. Звучеше като... дишане. Това „нещо" или по-точно някой явно лежеше на пода, защото тя не можеше да го види.
Хината много бавно се обърна по корем, набра се на ръце и допълзя до рамката на кревата. Отмести одеалото, което й пречеше, настрани и надвеси глава. Очите й се разшириха от вълнение и изненада, щом видя спящия Наруто. Младежът се бе обърнал с лице към нея и, поставил ръка под главата си, необезпокоявано странстваше из света на сънищата. Навярно сънуваше нещо хубаво, защото крайчетата на устните му оформяха лека усмивка. Златната му коса бе разпиляна на всички посоки и Хината с мъка сподави смеха си. Тя не можеше да откъсне поглед от това невинно детско лице, зад което се криеше силен, смел и непоколебим човек. Герой който, въпреки всичко преживяно, бе готов на се пожертва, за да защити най-близките... Да, тя му се възхищаваше с цялата си душа и сърце...
Девойката не осъзна как протегна ръката си, а пръстите й плахо и много внимателно погалиха Наруто по бузата.
Само, ако знаеше, че бе готова да го дари с цялата си любов...

"Само, ако знаеше..."

Наруто се събуди гладен... Много гладен... А отнякъде се носеше прекрасно, каращо стомаха ти да закъркори, ухание... Младежът бързо скочи на краката си. Протегна се, тъй като цялото му тяло се бе схванало, след което погледна към леглото. Хината бе станала.
Той нетърпеливо излезе от стаята и, следвайки вкусния мирис, тръгна към кухнята. Завари момичето да бърка нещо в някакъв тиган (който Наруто съвсем бе забравил, че притежава) и от време на време добавяше по някоя подправка. Хината бе с гръб към него и от звука на пържещото се олио не осъзна кога момчето се озова зад нея.
Без да се съобрази с нейната притеснителност, Наруто се наведе над рамото й и възкликна щастливо.

- Хината-чан! Това е удивително!

Както се очакваше, реакцията на момичето не бе от най-спокойните. Тя подскочи уплашено, изпусна дръжката на тигана и той се стовари върху котлона. За зла беда, показалецът на дясната й ръка се докосна до горещия котлон и Хината изпищя от болка, дръпвайки се назад.

- Толкова съм тъп... – промърмори отчаяно Наруто. – Отново те изплаших... Съжалявам, Хината...

- Н-нищо, Наруто-кън... Всичко е наред. – усмихна се насила тя, поставяйки ръката зад гърба си.

- Дай да видя. – помоли я той и, когато тя му отказа няколко пъти, я улови за китката и внимателно разтвори свитите й пръсти.
Момчето въздъхна, поведе я към един от столовете в хола.

- Седни, сега ще се погрижа. – нареди на зачервилото се като домат момиче. – Ти само не мърдай, чу ли? – заръча й за последен път, преди да изтича до чекмеджетата и да започне да тършува из тях. Когато намери това, което търсеше, Наруто застана на колене пред девойката и я помоли да изпъне пръста си и да го държи неподвижно. После махна капачката на кутийката с крем, гребна съвсем малко, след което много прецизно и внимателно го нанесе на нараненото място.

- Ще се оправи до утре. – говореше й той успокоително. – Само да знаеш какви рани съм имал... Този крем е цяло чудо!
Хината не откъсваше поглед от съсредоточеното му лице. Макар да я болеше, тя осъзна, че в този момент се чувстваше по-щастлива отвсякога...

Крачка, след нея втора... Следите от стъпките й оставаха по пясъчната покривка на пътя самотни, единствени...

Сакура въздъхна тихо, обвивайки ръце около тялото си. Залязващото слънце погубваше със себе си топлите лъчи, есенният вятър ставаше все по-студен.Но това нямаше значение... Тя бе обикнала студа. Смразяващите му ръце твърде дълго я докосваха, галиха я по прекрасната й дълга коса, пленяваха сърцето й. И сега той бе станал неизменна част от нея.

Уморените й очи се взираха все напред, сякаш се бояха да се обърнат назад.
Беше красиво... Тишината, спокойствието, дори самотата...

Саске отвори бавно очи.

"Ти си глупак, Саске Учиха... Глупак..."

Глупак...
Той... Той не разбираше. Не разбираше нищо. Беше толкова объркан... За първи път... Чувстваше се слаб, уязвим, сам, сякаш преставаше да съществува... Той...
Беше никой.

Огледа се. Все още лежеше на земята, пред портите на Учиха. Не беше видял Сакура, не беше прекрачил границата... Отново бе повярвал в мираж от съня си... Беше зърнал собственото си аз... И отново бе събудил омразата към брат си... Да, беше глупак. Глупак, който не можеше да определи къде започваше границата със съня и реалността...

Изправи се. Краката му потрепериха... Умората сякаш се увиваше около него, достигаше до сетивата му, искаше да го приспи... Но той нямаше да й се даде.

Достатъчно години бе изолирал външния свят. Време, през което забрави как да живее, вманиачавайки се в собствените си стремежи... Глупави, безсмислени цели, които го превърнаха в сянка...

А Сакура вървеше...Къде отиваше? Не знаеше... Мислите й като волни птици, разперили огромните си криле, се рееха свободни някъде далеч, далеч, отвъд пределите на хоризонта... Те сякаш умееха да се пренесат в замъгленото, неясно бъдеще, след което отново се връщаха, достигаха тъжното, болезнено минало, тровещо душата й. Имаше ли красота в тези спомени? Не, те бяха студени, остри шипове, пронизваха сърцето й, оставяха в очите й сълзи. Какво беше щастието? Радостта? Сакура не бе сигурна, че ги познава. Струваха й се като детски, нереални мечти, които надеждата винаги успяваше да съхрани.
Но сега, сега онова малко, беззащитно момиче се бе променило... Сакура бе станала силна, смела, независима жена. Благодарение на преживяното... Благодарение на сълзите, разочарованията, болката... Благодарение на него.
Девойката спря. Двамата бяха рамо до рамо, но обрънати в противоположни посоки. Тя ясно виждаше бледото му, изящно лице. Тази черна красота, която я убиваше дълги години... Но този път... Сърцето й не трепна...
Саске я гледаше. Безизразният му поглед бе застинал върху нейните красиви очи. Не, това не бе Сакура от сънищата му. Тази беше различна, истинска. Косата й не бе дълга до кръста, дрехите не бяха снежно-бели, блясъкът в очите липсваше. Какво правеше тя тук?
Внезапно силите го напуснаха, Учиха падна на колене, тялото му безжизнено се отпусна на земята.
Но Сакура не помръдна от мястото си. Дори не го погледна, когато устните й промълвиха с тих глас, почти шепот.

- Аригато, Саске...