- Наистина трябва да спреш да припадаш, където ти скимне...

Изръмжах изнервено на този нелеп коментар, след което сграбчих мокрия парцал от челото си и го запратих по бившия си съотборник. Игнорирайки хилещия се Наруто, обходих с поглед стаята. Беше по-зле състоянието на стъкларница, през която е преминал слон... Не бях виждал по-неподредено помещение.

- Какво подяволите е... това. – изръмжах с отвращение.

- Добре, знам, че си сприхав, когато се събудиш, но все пак не си го изкарвай на моя скъп дом. – повдигна рамене русокосият младеж, приближавайки се до леглото. Внезапно почувствах болка в китката си, погледнах я и осъзнах, че е превързана с бинт. Въздъхнах и, като възвърнах погледа си към Наруто, повдигнах вежди в очакване на някакво обяснение.

- Виждаш ли... както си ходех , тоест ние бяхме с Хината и...
Изражението ми си оставаше същото, а погледът ми безмилостно пронизваше очите му.

- Ами, такова... – започна да нервничи бившият ми съотборник. – Беше тъмно и... ти лежеше на земята и аз... не те... видях.

- Не си ме... видял? – повторих, а в гласа ми лека полека започваше да си личи напиращия гняв. Пръстите ми се свиха, вкопчвайки се в изхабения чаршав, който ми бе служел за одеало.

Наруто спря замалко, за да преглътне и след няколко секунди, когато отново си пое дъх, продължи.

- Всъщност, аз не съм сигурен дали е от това, че те настъпих, или от това, че те изпуснах... – започна да разсъждава той замислено.

Поех си дълбоко дъх и въздъхнах, опитвайки се да си възвърна самоконтрола.

- Просто... млъкни. – изръмжах накрая, отместих настрани чаршафа, надигайки се в седнало положение. После станах и тръгнах с бавни крачки към Наруто. Спрях точно пред него, а изражението ми съвсем не беше дружелюбно.

Съотборникът ми запремига няколко пъти, навярно асимилираше какво би могло да стане в този момент, докато аз не промълвих.

- Банята.

Лека, облекчена усмивка се разля по устните му и ръката му веднага се стрелна настрани, посочвайки ми помещението. Завъртях очи с досада, след което тръгнах натам. Още щом се добрах до мивката, наплисках със студена вода лицето си. Вдигнах поглед напред и се взрях в огледалото, окачено на стената. Приличах на мъртвец, бях блед, със сенки под очите. Но нещо друго привлече вниманието ми. Малка кръгла червенина по врата ми. Докоснах я. Какво подяволите беше това?

Вратата се отвори и русата глава на Наруто се подаде.

- Само да те предупредя, че... имаш още фенки.
После съотборникът ми изчезна толкова бързо, колкото се бе и появил.

- НАРУТО! – Изкрещях ядосано след него, но едва ли имаше полза.

Беше първа. Както винаги, подранила с цели 20 минути. Дори като малка, тази нейна черта винаги бе съществувала. Разбира се, преди години, мотивите й бяха съвсем различни. Да дойдеш по-рано означаваше да видиш човека, за когото си копняла последните няколко часа. Този, който не ти излиза от ума дори и в този миг. Сега това се считаше за чист професионализъм, отговорност. Или, с други думи казано – полезен, прост навик.

Истината беше, че Сакура нямаше да е тук, ако не бе изричната заповед на Хокагето. Възобновяването на отбор 7, по неясни причини, се бе сторило на Тсунаде прекрасна идея. Или както тя твърдеше:

"Никой не познава вас по-добре от самите вас."

Каквото и да значеше това. Защото Сакура вече не бе сигурна, че знае повече за тези трима души по-добре от случайните минувачи. Имаше слухове, някои верни, други не. След 4 годишното отсъствие на Учиха, много неща се бяха променили. Но Сакура бе свикнала да гледа на нещата откъм светлата им страна. Колкото тъмното, тягостно минало изчезваше в неясната мъгла на забравата, толкова по-свободна се чувстваше тя.

Спомените бяха слабост, която трябваше да бъде заличена... Тя повдигна погледа си, който до този момент изучаваше малките камъчета по прашната земя. Очите й се приковаха към тъмния силует, седящ неподвижно на един висок, но и достатъчно широк клон. Да, Саске Учиха седеше там вече повече от 10 минути. Тих, спокоен. Сякаш бе статуя, забравена в продължение на години. Лицето, косата, очите, присвити, зареяни някъде в простора... Тя познаваше тези студени, безчувствени черти. Познат до болка... Но кой всъщност бе той? Какво се бе случило през годините, когато ги изостави...? Саске Учиха никога не погледна назад, отиде си, просто така... Оставяйки сърцето й разбито. Каквато и да е била причината, не го оправдаваше. Не заличаваше следите от сълзи, нито кръвта, с която бе обагрял меча си неведнъж... Колко ли животи бе отнел? Сакура бе чувала за него... И първоначално не искаше да повярва... С- клас убиец, престъпник... Издирван, неуловим... Нима това бе така жадуваната сила? И за какво му бе послужила тя...
Лека въздишка се отрони от устните й. Сакура се оттласна от парапета на каменния мост, на който се бе подпирала досега, след което с бавни крачки тръгна надолу. Движение на въздуха покрай нея я накара да спре.

Учиха се бе озовал на няколко крачи пред нея. Стоеше и я наблюдаваше. Момичето не можеше да разбере дали в очите му се четеше ненавист, или отегчение. В интерес на истината, не я и интересуваше. Защо една сянка от миналото би имала значение?

- Какъв ти е проблемът?
Сакура никога не бе предполагала, че един толкова елементарен, на пръв поглед, въпрос, би я оставил безмълвна. Дали защото това беше първото нещо, което й бе казал след завръщането си, или заради тази негова вечна характерна интонация,с която изговаряше всяка дума... Не знаеше. Едно бе сигурно. От много време насам не бе изпитвала толкова разнообразни емоции за съвсем кратък период от време.

Секундите, през които двамата не откъсваха очите си един от друг, се сториха на Сакура цяла вечност. Пъвроначалният гняв бързо бе претопен и , ако преди малко девойката имаше усещането, че в нея изригваше вулкан, сега лавата обхващаше тялото й и застиваше, превръщайки се в нов каменен, безчувствен пласт.

Внезапно на устните й се появи слаба, студена усмивка, която изненада Учиха. Той очакваше сълзи, викове... Но не и тези думи...
- О, аз нямам проблем. Но твоята китка има. Едва ли ще си много ефективен днес, предвид състоянието й.

Преди той да е отвърнал каквото и да е, Сакура му бе обърнала гръб и бе тръгнала към току-що пристигналия, ухилен до уши, Наруто.

- Сакура – чан! – възкликна момчето развълнувано. Днес бе най- щастливия му ден от 4 години насам. – Как си?

- Добре. – отвърна му тя с учудващо спокоен и мил тон.

- "Значи отношенията им са се променили?"

- Хн. – подсмихна се Учиха. Най-накрая щеше да има спокойствие. Без караници, крясъци, бой и досадница, която да се върти около него.

- Хей, Саске! – поздрави русокосото момче съотборника си. – Готов ли си за днешната мисия?

Учиха не го удостои с отговор, а се облегна на парапета и затвори очи. Имаше чувството, че не бе спал с дни. Тези странни сънища... Изкарваха го от контрол.
Измина половин час. Никой не нарушаваше възцарилата се тишина. Наруто и Сакура бяха седнали един до друг на земята и скоро, главата на момчето клюмна уморено на рамото й. Тя поклати леко съжалително глава, но не го избута от себе си. Преди в нейните очи той беше просто досадник, но сега... Сега бе единственият човек, на когото се доверяваше напълно... Нейният най-добър приятел.
Внезапно силен взрив разтърси моста. Каменни късове започнаха да се струтват във бушуващата вода. Саске бе усетил нередността секунди преди да се случи. Ето защо, той успя да се мръдне в последния момент. Шаринганът му веднага се активира и младежът устреми погледа си към обгърнатото в прах и дим място. Опитваше се да различи съотборниците си, но от тях нямаше и следа.