- Досега обикалях наоколо, заедно с още няколко АНБУ по заповед на Хокагето. – каза Сай, който напълно игнорираше Учиха и сякаш виждаше само момичето. – След като се уверихме, че няма нищо нередно, получих заповед да дойда тук.
Сакура избута мрачният Саске настрани и хвана ръката на новодошлия.
- Хайде, влез. И ти си част от отбора, все пак.
Докато двамата влизаха навътре, Учиха затвори с крак вратата. Тук ставаше твърде пренаселено.
- Искаш ли нещо? Вода, храна...
- Не. – каза тихо Сай, докато оглеждаше помещението. Той отиде до единия стол, седна там и извади скицника си и един молив и ги остави на масата. – Ще остана да пазя.
- Но... – промълви Сакура, но отново бе прекъсната.Този път от Саске.
- Ако си дошъл тук да пазиш, чувствай се свободен да си тръгваш. Нямаме нужда от още един досадник.
Сай бавно отмести погледа си и за пръв път погледна Учиха право в очите.
- Едва ли има по-галям натрапник от теб сега. – отвърна му спокойно, а фалшивата усмивка отново се появи на устните му. Младежът насочи вниманието си към Сакура, която ставаше все по-неспокойна.
- Отивай да спиш. – каза й. – След по-малко от 3 часа трябва да сме при Хокагето.
Момичето постоя няколко секунди неподвижно, опитвайки се да запамети в съзнанието си здравия и непокътнат хол. Защото, ако се съдеше по прехвърчащите искри злоба и ненавист, нямаше да остане още дълго невредим. Примирена, домакинята отиде в стаята си.
Беше тъмно. През открехнатия прозорец, освен свежия нощен въздух, се процеждаше и синкавата лунна светлина. Завесите, стигащи до пода, потрепваха леко, щом неканеният невидим гост ги докоснеше с дъха си.
Учиха седеше до камината. Погледът му бе зареян някъде в припукващите пламъци, чиято топлина го успокояваше.Навън цареше тишина. Но той знаеше, че такова спокойствие може да бъде само затишие пред буря. А онази буря, която предстоеше, щеше да бъде опустушителна.
Вниманието му се насочи към Сай, откъдето идваше звукът от дращенето на молива по белия пергамент. Не самият факт, че рисуваше на тъмно, го озадачи. Сай рисуваше със затворени очи.
- Защо се върна? – попита чернокосото момче, без да прекъсва заниманието си. Гласът му бе толкова равен и безчувствен, че за миг Саске си помисли, че човекът пред него говори с неговия собствен.
- Хн. – промълви Учиха, но не каза нищо повече. Откъде - накъде дължеше каквито и да било обяснения?
- Те се справят добре и без теб. – продължи Сай – Без предатели е винаги по-спокойно, нали? – младежът откъсна един от по-задните листове, надраска нещо на него и го обърна така, че Саске да види написаното. Тъй като не бе достатъчно светло, Учиха активира Шарингана си. Очите му се присвиха, зървайки думата, нарисувана с големи букви.
„ ЗАГУБЕНЯК"
- Не си мисли, че разбираш и малко от случилото се. – промълви Саске.
- Всъщност, мога да твърдя, че е точно обратното. – отвърна му Сай, като се зае с предишната рисунка. – Аз виждам някои неща даже със затворени очи... Докато ти, Учиха, оставяш сляп за тях дори, когато използваш своя Шаринган.
За части от секундата Саске се озова зад Сай и го изрита в гърба, така че младежът се струполи на земята.
- А това видя ли го? – подсмихна се той, приближавайки се с бавни стъпки към него. – Ти представляваш просто мой жалък заместител. Да съм предател? Помисли отново.
Сай се изправи и спокойно се върна на мястото си.
- Не мисля, че схващаш какво имах впредвид. – каза той, взимайки скицника, който бе паднал на земята. – Ти може да не си предал Коноха. Но предаде отбора си, още щом кракът ти стъпи извън селото.
- Млъкни...- прошепна Саске, усещайки как яростта превзема всяко кътче на тялото му. С рязко движение на ръката си, той извади меча си и опря острието му във врата на Сай. Другият младеж го погледна кротко и спокойно, безизразното му лице не трепна.
В този миг, от самия лист хартия, изскочи някакво животно, което Саске не успя да различи веднага. Прозрачният вълк, който се състоеше единствено от тъмни контури, оформящи тялото му, изблъска Учиха назад и младежът падна назад, удряйки главата си в стената до камината. От удара, масичката до него се наклони, а хеадбандът падна в пламъците.
Учиха се обърна, очите му бяха привлечени от нажежения метал. Той посегна да го вземе, но ръката му застина във въздуха.
Там... на малката плочица се образуваха йероглифи. Беше скрит код... Как не се бяха сетили по-рано?
Шаринганът му автоматично се активира. Той беше и единственото средство, чрез което можеше да се прочете този език.
Саске се напрегна, щом прочете посланието.
"Далеч, далеч на север... Отнет ви е приятел скъп... Но за да си го върнете, цена голяма трябва да платите...Часове летят, минутите не са безкрайни... А вие – дали сте всеотдайни?"
- Какво подяволите... – изръмжа Учиха. – Що за глупост?!
- Какво пише? – иззад момчетата долетя гласът на Сакура.
Тя се приближи до Саске, който не откъсваше очите си от надписа, който все повече избледняваше.
- Това е загуба на време... – промълви той.
- Учиха! – извика момичето, с което леко го изненада. – Прочети го. Веднага.
Младежът въздъхна с досада, но все пак направи това, което му бе казано.
- Ой, Сай! – възкликна Наруто, който също се бе разбудил от цялата тази суматоха. – Какво е това?
Но въпросът му остана без отговор.
- Не... – прошепна Сакура, поставяйки длан върху устните си. В съзнанието й се завъртя едно единствено име... А това, което предполагаше, че се е случило, въобще не й харесваше...
Тя се обърна, отвори вратата и изтича навън.
- Чакай, Сакура-чан! – подвикна Наруто и хукна след нея. В стаята останаха само Саске и Сай.
- Досещаш се какво е станало, нали? – промълви Сай, а после последва останалите.
- Подяволите! – изкрещя Саске и заби юмрука си в стената.
"Какаши..."
- Но...защо? – промълви Тсунаде, вгледана през огромният прозорец на своя офис. Беше още много рано, слънцето все още не се решаваше да даде началото на новия ден. По огромния небосвод разливаха своето далечно, и някак студено, сияние хиляди звезди. А луната, добила образа на съвършено остър сърп, разрязваше облака, който сякаш се опитваше да я задуши с тъмнината си.
Всички в стаята мълчаха. И сякаш в тази тишина се криеше отговорът, който никой не се осмеляваше да произнесе на глас.
- Нищо в дома му не беше покътнато. – продума Сакура. – Сигурно са го нападнали някъде навън...
- Но да го нападнат в Коноха и никой да не забележи?! – обади се разгневен Наруто. – Какаши е много силен... Как са успели...
- Било е неочаквано. – гласът на Саске прозвуча като шепот. – Намираш се сред позната обстановка. Мястото, където живееш. Познаваш всички. В този момент твоят гард пада. – За една секунда Учиха се озова зад Наруто, а студеното острие на кунаят му докосна врата на русокосото момче. – Лесно е. – добави Саске и с едно движение прибра оръжието в джоба си.
- Възможно е да е бил всеки. – каза замислено Сай.
- Нали разбирате колко е абсурдно да възникват съмнения между хората в селото, точно преди началото на война? – отбеляза Тсунаде и започна да крачи изнервено напред-назад. – Точно когато трябва да си имаме пълно доверие. – А относно това послание... Свързано е конкретно с вас.
- Вероятно е капан. – промълви Сакура. Момичето се обърна към Саске, който от своя страна присви очите си, щом срещна нейните. – Сигурно ти си причината. – заяви тя, при думите й всички замълчаха. – Последният от клана Учиха... Можеш да си от голяма полза на враговете ни.
- Наруто и Учиха в комплект. – съгласи се Сай. – Ако се докопат до тях с нас е свършено.
- Напълно сте прави! – въздъхна Тсунаде. – Сега е много рисковано, за да ви пратя да търсите Какаши. Може би първо трябва да открием предателят...Ако не са и повече...
- Но, ако стане прекалено късно... – възпротиви се Сакура, но хокагето поклати отрицателно глава.
- Нямам друг избор. Ако пратя други, не се знае дали Какаши ще е измежду живите. Заповедта ми е да останете в Коноха, да сте нащрек за нещо съмнително и да участвате в подготовката за войната. Всичко това до второ нареждане. Ясно ли е?!
- Хай! – обадиха се три гласа. Саске просто се обърна и излезе от кабинета.
- Добре, Ден 1-ви. – промърмори на себе си Сакура, докато отваряше големият тефтер с черни корици, който Тсунаде й бе връчила. Момичето прехапа отчаяно устни, когато зърна всичките неща, отредени за днес. Погледът й премина през дългия списък с нареждания. До всяко от тях имаше номер на съответния отбор, който трябваше да се заеме с посочената длъжност. На отделен лист Сак записа само тези, които бяха отредени за отбор 7.
- Пренасяне на важни свитъци и книги в подземията, снабдяване на къщите по главната улица с кашони с храна, дрехи и вода, помагане в снабдяването с дърва за огън и още много, много други...
Девойката прегледа всички, но се спря на свитъците и книгите. След като го подчерта, остави тефтера настрана и се обърна към останалите членове на отбора, разположили се по столовете зад нея. Намираха се в една от специално създадените шатри, в която сновяха напред-назад много хора, всеки зает с нещо.
- Избрах първата ни работа да е да пренесем всички важни свитъци и книги в подземията. Нарочно се спрях на нещо по-леко, за да загреем и да не се преуморяваме. Възражения?
Наруто се ухили широко, скочи от мястото си и с въодушевление в гласа, извика.
- Остави на мен, Сакура-чан!
Сай се усмихна по своя странно фалшив начин, а Учиха не реагира.
- Да вървим тогава. – отбеляза момичето и четиримата се запътиха към единствената библиотека в селото.
- Огромно е... – промълви Наруто, щом престъпиха прага на сградата. Пред тях се откри уникална гледка. Обширно кръгло пространство, а по протежението на стените – наредени високи етажерки, така че се получаваха многобройни коридорчета. Имаше едно единствено празно място, което бе заето от виещите се стълби, водещи към другите етажи. Застанеш ли на това място, и погледнеш ли нагоре, ще ти се стори, че тръгнеш ли да се изкачваш, ще достигнеш самия таван.
- Това е повече, отколкото очаквах. – въздъхна Сакура. – Да започнем с първия етаж. Наруто, - обърна се тя към момчето, чиято усмивка веднага озари лицето му. – Отиди и донеси няколко кашона. Господин Фуджи трябва да знае къде са.
Сакура отиде до най-лявата етажерка, която се намираше точно под стълбите.
- Сай, трябва ми нещо високо, на което да стъпя. – продума тя, докато оглеждаше книгите на най-горния рафт.
Разбрал какво трябва да направи, младежът извади скицника си и за секунди нарисува голяма маса, която се появи на нужното място. Сак се усмихна леко, след което се приближи до „новата мебел". С малко усилие се качи отгоре и се изправи.
- Предлагам аз да смъквам книгите, а вие ще ги носите на Наруто, който ще ги слага в кашоните. – каза високо тя, така че и русокосото момче да я чуе. Узумаки тъкмо се бе върнал, а в краката му имаше много картонени кутии. Четиримата се заловиха за работа в пълно мълчание. Неусетно изминаха 1, 2, 3 часа. Сакура усещаше как ръцете започваха да я болят, но не си и помисли да спре. Макар и 5-тия час да бе изтекъл, никой от тях не даваше признак на умора.
Вече бяха на последния етаж. Сакура се протегна и взе последните 4 тома. Бяха тежки и прашни. Момичето се закашля, очите й се насълзиха.
- Гаден прах... – продума на себе си. Още от малка имаше проблем с него. Тя се обърна и се опита да слезе, но не успя. Толкова ли високо беше винаги? Сак се поколеба какво да направи, в крайна сметка реши да остави книгите настрани, после да седне и тогава да скочи на земята. Но още преди да пусне томовете, отнякъде се появи Учиха, който застана до нея, очите му се плъзнаха по лицето й и застинаха там. Няколко секунди седяха неподвижно, а после, сякаш бе нещо нереално, ръката му се подвигна и остана така. Нима очакваше тя да я хване? Помагаше ли й?!
- Мога и сама. – продума хладно Сакура, но той не се отдръпна. Девойката изнервено се наведе, за да остави книгите и тогава се случи нещо,... което тя не предполагаше, че ще стане. Саске обгърна с ръце кръста й, вдигна я, и я свали на земята. После младежът взе книгите от ръцете й, заедно с още няколко други, които бяха останали, и тръгна към ухиления Наруто. Русокосото момче се радваше като малко дете на последния кашон.
Девойката остана загледана в малкия бяло-червен знак на Учиха, преди да се усмихне едва забележимо и да се присъедини към останалите от отбор 7.